Директорката на училището веднага заяви, че е в този кабинет едва от три години, така че не може нищо да каже за деца, учили тук преди петнайсетина, затова съветва Зарубин да се обърне към учителите, които работят отдавна в училището. Например преподавателките по химия или история — те са най-отдавна тук, всички други са дошли по-късно.
Зарубин намери и двете, но не научи нищо ново; и двете педагожки добре си спомняха и Юра Симонов (отявлен хулиган, с когото никой не можел да излезе на глава), и прилежния и възпитан Русик Нилски, и категорично отричаха те да са били приятели.
— Ама моля ви се! — Преподавателката по химия дори плесна с ръце, когато чу въпроса на оперативния работник. — Между тях нямаше нищо общо! И после, Русик беше по-малък, той общуваше само със своите връстници. Трябва да имате предвид, че на тази възраст разликата от три години е много голяма, направо пропаст, която не може да се прескочи! Когато един човек е на трийсет, а друг — на трийсет и три, те дори не забелязват това. Но когато едно момче е на десет, а друго — на тринайсет, това са съвършено различни светове, повярвайте ми като на стар учител. На тринайсет вече се започва с цигарите, алкохола, циничните разговори за секс и как да се спечелят пари, а на десет момчетата са още кутрета.
Учителката по история не беше толкова многословна, както колежката си. Въпросът за Юрка Симонов предизвика на гордото й лице само погнуса, явно беше, че тя дори не би искала и да си спомня за него, но щедро похвали Руслан, каза, че момчето било много способно, прилежно, отговорно. И чудно. Именно с тази дума тя привлече вниманието на Зарубин.
— Защо чудно? — попита я.
— Разбирате ли, той беше дребничък, малък, с очила. Доколкото си спомням, бяха го освободили от часове по физическо възпитание заради зрението му. А от него се страхуваха.
— Как така? Кой се страхуваше?
— Ами всички, колкото и смешно да звучи. И учениците, и учителите.
— Така ли? — сепна се Сергей. — Дори учителите се страхуваха значи?
— Представете си. Странно звучи, нали? — усмихна се тя. — И все пак беше точно така.
— Но защо? Как може възрастни хора, педагози, да са се страхували от едно хлапе? Какво, да не би да е задавал неуместни въпроси в часовете?
— Не, какво говорите — засмя се учителката по история, — Нилски никога не задаваше неудобни въпроси, той беше добре възпитан, майка му беше член на партията, работеше в изпълкома. Там е работата, че нищо не питаше. Само съобщаваше.
— Какво съобщаваше? — губеше се в догадки Зарубин.
— Каквото знаеше. При това даваше дума на никого да не казва за това и винаги държеше на думата си, което е учудващо за такъв малчуган. На дванайсет-тринайсет години вече се държеше по мъжки, много честно и отговорно.
— Извинете — виновно наведе глава Сергей, — но аз не разбрах нищо от това, което казахте. Може ли някак по-простичко, като на урок в пети клас?
— По-простичко ли?
Тя въздъхна, оправи си прическата, замисли се за нещо.
— Не знам дали имам право… Впрочем минаха толкова години и после… тези педагози вече не работят тук… С една дума, Руслан знаеше всичко за всички. Как успяваше да научава тези неща — нямам представа. И ето, представете си такава картинка: идва седмокласникът при учителя или дори при директора на училището и заявява, че нали, аз знам за вас еди-какво си и еди-какво си, но вие не се тревожете, няма да кажа на никого.
— Охооо! — възхитено проточи Сергей. — И какво толкова страшно знаеше за своите учители?
— Ами най-различни неща. Сега това може да ви се стори смешно и нелепо, но тогава всички се страхуваха. Съпругът на тогавашната ни директорка например се занимаваше с частни превози. Някои учители приемаха подаръци от родители на ученици, а това също можеше да им навлече неприятности, включително изключване от партията и уволнение. Ами съпружеските изневери? Представете си, Руслан знаеше и за тях. Беше взел страха на половината от педагогическия колектив, можете да ми вярвате. Но което е най-удивително — винаги държеше на думата си, информацията никога не изтичаше от него.
— А защо го правеше? Нима е шантажирал учителите, за да получава добри оценки?
— Не бих твърдяла това — поклати историчката добре сресаната си глава. — Руслан се учеше добре и не се нуждаеше от привилегии. Разбира се, не беше пълен отличник, по едни предмети изкарваше само четворки и петици, по други се случваха и тройки, но това е абсолютно нормално за дете, което има собствена система на ценностите и интересите. Той обичаше някои предмети и съответно ги усвояваше по-добре, други му бяха скучни и оценките му по тях бяха по-ниски. Мисля, че му харесваше самият разговор с възрастния, който изведнъж се стъписваше, плашеше се и изпадаше в зависимост от него.