— Сигурно се е наслаждавал на властта си над възрастните?
— И това не бих твърдяла. Разбирате ли, ако го интересуваше само усещането за власт, той щеше да го проявява някак… Например от време на време щеше да напомня това, което знае. Или да иска в замяна на мълчанието си определени привилегии. А той не правеше нищо такова. Ще дойде веднъж, ще ти го каже, ще се усмихне — и толкоз. И нито дума повече. Затова го нарекох чудно момче.
На Зарубин много му се искаше да попита дали навремето той е постъпвал така и лично с нея, но се въздържа. Този отговор нямаше да прибави нищо към характеристиката на отношенията между Симонов и Нилски, а настроението на преподавателката по история можеше да се развали. Но той все пак зададе последния си въпрос:
— Как мислите, откъде може да е научавал Руслан всичко това? Някой възрастен ли го е информирал?
— О, не! Всичко е научавал сам. Доставяше му удоволствие да наблюдава хората — кой къде отива, с кого, кога, как е облечен, кой с кого се е скарал, кой изнася от службата си обемисти чанти, кой обикаля магазините и фризьорските салони в работно време. После е анализирал, обобщавал и си е правел изводи. Просто си е играел на Шерлок Холмс. Знаете ли, той дори в училище носеше някакви специални книжки за разследване на престъпления, четеше ги в междучасията и по време на часовете по физическо възпитание.
Сергей благодари на любезната учителка и отново се върна на обраслата с люляк улица, на която бе минало детството на Руслан и където и до днес живееше неговата майка. Олга Андреевна не беше сама, с нея на външното стълбище стоеше възрастен мъж, който очевидно току-що бе изнесъл от къщата поредния сак. Изглежда, Нилская щеше да пътува за някъде. Добре че Зарубин не я изпусна.
— Ние заминаваме — припряно поясни тя, докато заключваше вратата, — автобусът ни е след двайсет минути.
И добави, като кимна ласкаво към мъжа:
— Това е Семьон Семьонович, съпругът ми.
— Надалече ли ще пътувате? — поинтересува се Зарубин.
— При брат ми — поясни Семьон Семьонович, — днес навършва седемдесет, поканил ни е още преди половин година.
— А кога е следващият автобус?
Сергей още не губеше надежда да задържи Олга Андреевна и да поговори с нея за странното увлечение на сина й по чуждите тайни. Но този разговор трябваше да бъде спокоен и сериозен, не в движение — твърде фина е самата материя и са важни произтичащите от нея изводи.
— Утре — отговори Нилская. — Защо, някакви други въпроси ли имате?
Семьон Семьонович леко подхвана три от четирите сака, Олга Андреевна взе четвъртия.
— Извинете, но ние много бързаме. Ако искате, изпратете ни до автогарата, не можем да се бавим.
Зарубин покорно закрачи до тях.
— Олга Андреевна, ходих в училището и учителите ми казаха, че Руслан е носел със себе си някакви специални книжки за разследване на престъпления. Вярно ли е?
— Разбира се — кимна Нилская. — Това му беше голямо увлечение, от дете мечтаеше да работи в милицията, искаше да стане оперативен работник като вас. Или следовател.
— И защо не е станал? Отказал ли се е?
— Медицинската комисия не го допусна заради зрението му.
— А тези специални книжки откъде ги вземаше? Защото по онова време не можеше да се купят от обикновена книжарница, знам го със сигурност.
— Даваше му ги нашият участъков милиционер. Тогава той учеше задочно в юридическия, та даваше на Руслан да чете неговите учебници. Носеше му книги от библиотеката.
Участъковият милиционер! Това вече е нещо. Трябва непременно да го намери, той може да разкаже много интересни неща за отношенията между Руслан и Юрка Симонов. Това, което не знае майката, със сигурност го знае участъковият милиционер. Обикновено добрите момчета от прилични семейства дори не се познават със своите участъкови милиционери и даже не са ги виждали, затова да питаш в милицията за такива момчета е умряла работа. А тук имаме рядък случай: добро момче се сприятелява с участъков милиционер, ходи му на гости, взема книги от него. А за крадеца и хулигана Юрка Симонов този участъков милиционер трябва да знае дори повече. Така че се очертава уникален източник на сведения за двете момчета.