— А как се казва този ваш участъков милиционер?
— Пьотър Степанович Дибейко, само че той отдавна вече не е участъков. — От бързото ходене Нилская започна леко да се задъхва. — Издигна се до началник на нашата градска милиция, а сега вече не работи.
— Да знаете случайно адреса му? — попита с надежда Сергей.
— Каквото нямаме, нямаме — включи се в разговора Семьон Семьонович. — Той напусна Камишов преди четири години.
— Е, как четири, Сеня! — възрази Олга Андреевна. — Няма и две години, а ти — четири!
— Абе не може да бъде! — Семьон Семьонович не се предаваше и по целия останал път до автогарата двамата спориха преди колко време е напуснал града Пьотър Степанович Дибейко.
От учтивост Зарубин продължаваше да крачи до тях, макар да разбираше, че нищо интересно повече няма да научи. Сега трябваше да реши въпроса: да започне ли да издирва бившия участъков милиционер, с което все повече удължава пребиваването си на кузбаска земя, или да го зареже и да измисли други начини за получаване на информация за отношенията между загиналия — или може би живия — Юрий Симонов и журналиста Руслан Нилски.
Стигнаха до автобуса пет минути преди той да тръгне. Докато Семьон Семьонович внасяше саковете и ги наместваше под седалките и мрежите за багаж, Олга Андреевна се сепна.
— Слушайте, а защо ни задавате тези въпроси? Отначало дали Русик е другарувал с Юра Симонов, после за тези книги… Струва ми се, че едното няма отношение към другото. А и Юрочка вече не е между живите. Криете ли нещо от мен? Да не се е случило нещо лошо на Руслан?
— О, няма такова нещо. — Сергей се постара да се усмихне колкото може по-лъчезарно. — Не бих посмял да скрия от вас, ако на сина ви се беше случило нещо лошо. Той е жив и здрав, между другото довечера с Яна се прибират от Москва в Кемерово. Интересува ме най-вече Симонов, затова търся негови приятели.
— Но нали той загина! За какво са ви приятелите му?
— Много е дълго за обяснение, Олга Андреевна. Качвайте се в автобуса, че да не тръгнат без вас.
— А говорихте ли с Клава? Имам предвид Клава Симонова, майката на Юрочка. Тя ще ви изброи всичките му приятели.
— Разбирате ли, казаха ми, че е безполезно да се говори с нея. След нещастието с дъщеря й…
— Така е, така е — разбърза се Нилская, щом видя, че шофьорът на автобуса хвърля фаса и се качва в кабината, — Клава никак не е добре, то аз не съм я виждала отдавна, но ми казаха… Е, всичко хубаво, московски детективе!
Сергей оклюмано тръгна от автогарата към градския отдел на милицията, където бе оставил колата, предоставена му приятелски от кемеровските колеги. Хм, вярна е приказката: колкото повече знаеш, толкова повече работа ти се отваря. Всеки нов въпрос може да предизвика такъв отговор, след който работата се удвоява, че и утроява. Ето, сега трябва да търси и този Дибейко… А дали пък да не го зареже тоя милиционер на име Пьотър Степанович? Имало такъв, добре, нека го е имало. В края на краищата, довечера Руслан и Яна Нилски ще долетят в Кемерово и той ще може да зададе всички въпроси на самия Руслан. При всяко положение ще трябва да се срещне с тях, за да види какъв е тоя тайнствен Николай Филипович Бесчеревних, видът на чийто гроб е хвърлил Яна в такава истерия, че тя дори не е искала да остане повече в Москва. А пък твърдяла, че не знае кой е той…
Глава 15
Четвъртък, 21 юни, започна за Настя Каменская относително спокойно и дори може да се каже — успешно. През трите предишни дни тя успя доста пълно (както смяташе) да очертае кръга от хора, запознати с ръкописа на Руслан Нилски, да поговори с някои от тях, в частност с Наталия Воронова и Ирина Савенич, а с останалите да си уговори среща именно днес, в четвъртък. Засега реши да не закача депутата Евгений Фетисов. Може да стане така, че разговорите с хората, чели романа на Нилски, да й подадат нишки, водещи към този държавник, тогава тя ще трябва да помисли как да го разработва. А сега е още рано, липсва й повод да го търси.
Резултатите от балистичната експертиза още не бяха дошли, Андрей Константинович Ганелин все още беше зад решетките и Настя с чиста съвест се занимаваше не само с делото за убийството на Тимур Инджия, но и с останалите убийства, които й бе стоварил за разследване новият началник, включително и с „убийството в резултат на междунационална вражда“. Тъй като мястото и времето на извършването на всички неразкрити убийства, жертви на които бяха кавказци, бяха известни, не оставаше „нищо особено“ — само да се намери евентуална връзка между тях и убития миналата седмица Антон Плешаков. Какво означаваше това ли? Ами много просто: чрез разпит на многобройни свидетели да възстанови целия живот на Плешаков през изминалия месец, за да изясни за датите и часовете на кои убийства той има (по-точно, е имал, тъй като вече е умрял) твърдо алиби, а за кои — не. С други думи, да стесни кръга на търсенията. От лесна по-лесна задачка. Тоест, ясно е какво и защо трябва да се прави, но изобщо не е ясно как да се прави. Защото човек и за себе си не може винаги да каже точно какво е правил и къде е бил преди три седмици между двайсет часа и полунощ, камо ли пък неговите познати… Пак добре, ако човекът не живее сам, а още по-добре е да има ревнива съпруга или прекомерно грижовна майка, но ако е сам? И най-сложното беше, че не се знаеше точно кога Антон Плешаков е извършил въпросното „убийство на междунационална почва“ — през последния месец или все пак по-рано? Афоня настояваше за едномесечен срок, вероятно имаше някаква информация по този въпрос, но Настя не виждаше възможност да провери нейната достоверност: новият шеф никога не разкриваше източниците си и не казваше откъде му хрумват разните идеи.