И все пак до вечерта в сряда тя успя що-годе точно да установи, че Антон Плешаков вероятно няма отношение към осем от дванайсетте неразкрити убийства. За късмет на Настя, той имал любовница, която толкова страстно се грижела за външността си, че три пъти седмично посещавала спортен клуб, при което ходела там изключително с такси, а до дома й я връщал Антон. Освен в този клуб, момичето редовно ходело и на шофьорски курсове и смятало скоро да си купи кола, а за момента ползвало услугите на таксита или на своя любовник. Тренировките й били от седем до десет вечерта, при което от тези три часа два били посвещавани непосредствено на телесното здраве, а третият — за ликвидиране на резултатите от всичко постигнато чрез лапане на пасти и пиене на доста силни коктейли в бара на клуба. Любовницата на Плешаков твърдеше, че през последните няколко месеца Антон винаги идвал в клуба в девет часа, седял с нея в бара, бъбрел с познати, след което я откарвал до вкъщи. В клуба вече го познаваха, така че не беше трудно да се намерят хора, потвърждаващи показанията на младата спортистка. И охранители, и бармани, и треньори в един глас заявяваха, че през последните месеци момичето нито веднъж не оставало самичко след тренировки и не си тръгвало за вкъщи без Плешаков. Така че поне пет убийства се сдобиха с алиби.
Още три убийства тя трябваше да зачеркне от списъка, след като експертите сравниха следите, оставени на местопрестъпленията, с пръстовите отпечатъци на Плешаков. Той не се бе доближавал до тези трупове.
Оставаха само четири неразкрити убийства, които, ако се вярва на оперативната информация, можеше да е извършил Антон Плешаков. Сред тях бе и убийството на Теймураз Инджия. Проверката на алибито му за тези четири случая също беше планирана за четвъртък, Настя вече си представяше приблизително къде ще ходи и кого ще разпитва… С една дума, рано сутринта на 21 юни предстоящият ден й изглеждаше ясно планиран и изпълнен с множество необходими мероприятия. Но по закона на гадостите всичко потече по друг начин.
Първото горчиво хапче тя получи от Коротков, който дотича, както й бе обещал предната вечер, рано сутринта за закуска.
— Нещо прекалено много хора имаме от малкия град Камишов — философски отбеляза той, загледан в тавана, при което не забравяше да дъвче сандвич с кашкавал, шунка и прясна краставица. — Нилски, Симонов и този… е, как беше… със странното име… Главният спец по безопасността при Липецки…
— Дибейко — бързо му подсказа Настя и изстина.
Ах, каква е идиотка! Вчера, докато разговаряше със Серьожа Зарубин, тя така се въодушеви от неговата история за загиналия или пък жив Симонов, че напълно забрави да му каже името на Пьотър Степанович Дибейко. Е, може ли да бъде толкова завеяна?!
— Юрасик, сега ще ме убиеш и добре ще постъпиш — промърмори разстроено тя.
— Каква си я свършила?
— Вчера забравих да кажа на Зарубин за този Дибейко.
— Голяма работа! — махна с ръка Юра. — Ще му кажеш днес. Няма къде да ти избяга.