— А ти ще ме защитиш ли от Афоня?
— Всичко, което мога. — Юра допря ръка до сърцето си. — Ще положа костите си между него и теб, та да не те докосне.
— Добре, иди тогава да се обадиш за проверката на убития в РУБОП. Между другото, намери ли къде да живееш?
— Още не… Тоест, по принцип съм се разбрал с един приятел, който работи в Академията при Министерството на вътрешните работи. Като на немосковчанин са му дали жилище в общежитието, а той неотдавна се ожени и живее при жена си. Жилището не му трябва, но сега там са се настанили някакви негови роднини, дошли са да попият московска култура, а и да напазаруват едно–друго. След седмица си заминават и тогава ще вляза аз. Само тази седмица трябва да се приютя някъде… А, няма проблем, това са дреболии, мога да нощувам в службата, нищо няма да ми стане. Не ми е за пръв път.
Настя го погледна със съчувствие. Живот ли е това? Човекът честно е дал трийсет години от живота си на делото за разкриване на престъпления, два пъти е бил раняван, има безброй поощрения, а ето, решил е да напусне жена си — и няма къде да се дене. Така и ще се скита по временно свободни жилища, които ще му дават познати, защото, ако си намери квартира, за наем ще отива цялата му заплата, няма да му останат пари даже за цигари, да не говорим за храна, дрехи, издръжка на сина и бензин за колата, която между другото е толкова овехтяла, че постоянно се нуждае от ремонт, а ремонтите също не се правят безплатно. Живот ли е това — та той сам тласка детектива в широко отворените обятия на криминалните структури и не просто шепне — направо крещи всеки миг: зарежи всичко, вземи парите, направи каквото искат от теб и живей без проблеми!
— Ако искаш, поживей у нас — предложи тя абсолютно искрено. — Сега вкъщи мястото за гости не е на походно легло, а на мек диван.
— Искам — също искрено отговори Коротков. — А няма ли да те притеснявам?
— Абе я зарежи — весело махна с ръка Настя, — много пъти си нощувал при мен. За сметка на това сутрин ще ме караш на работа с колата, като истинска лейди.
След половин час се разбра, че Теймураз Инджия не фигурира в отчетите на Регионалното управление за борба с организираната престъпност, тоест получената от Коротков информация за връзката на шофьора на снимачната група със соколническата престъпна групировка се е оказала недостоверна.
— Извинявай, приятелко — виновно разпери ръце Коротков, — бих се радвал, но… Сама разбираш. Момчетата в Соколники вече са в течение, че и ние се включваме. Готови са да ти разкажат всичко, което знаят.
— Ясно. — Настя скептично огледа заместник-началника на отдела. — Не приличаш много на добър вестител. Поне кажи накрая нещо приятно, подслади горчивото хапче.
— А делото се води от следователя Гмиря — тържествено обяви Юра. — От твоя любим Борис Виталевич.
— Е, слава богу, поне в това ми провървя! — Настя въздъхна облекчено и тръгна за Соколники.
Наталия Воронова не се страхуваше от милицията. Не че беше „яка“ и уверена в своето могъщество личност, която не се бои от нищо, защото може да се откупи от всичко и всички. Просто животът й се бе подредил така, че навремето често й се бе налагало да посещава това държавно учреждение. Първият съпруг на Наталия беше моряк подводничар, служеше в Западна Лица и за да отиде при него, й трябваше специален пропуск за гранична зона, който се издаваше именно в милицията. А Наталия ходеше при него всяка година в продължение на много време. После възпитаничката й Иринка, нейна съседка от комуналното жилище, започна да добавя поводи за срещи на Воронова с милиционерите. После тя направи документален сериал за проблемите на младежите и пълнометражните документални филми „Законите на глутницата“ и „Що е добро и що е лошо“, за подготовката и снимането на които Наталия трябваше да общува отблизо с представители на най-различни милиционерски служби и да прекара доста време в трудововъзпитателен лагер за непълнолетни. Така, на своите четирийсет и шест години, Наталия Александровна Воронова не изпитваше и най-малък душевен трепет нито пред самото учреждение, нито пред неговите представители. И все пак й беше малко чоглаво. Разговор със следовател и даване на показания — такова нещо й се случваше за пръв път.
— Наталия Александровна, можете ли да коментирате някак днешните публикации в някои вестници? — попита я следователят, който се представи като Борис Виталевич, и сложи пред нея двата вестника, които тя вече бе прочела тази сутрин. В единия беше публикуван материал със заглавие „Войната между телевизионните канали продължава“, а в другия заглавието беше още по-гръмко: „Убит е шофьорът. Кой е следващият?“.