— За съжаление, нещата не бяха толкова банални — въздъхна Ганелин. — По онова време бях ерген, ожених се за Наталия много по-късно. Вече се занимавах с бизнес, и то с доста голям успех. И тази жена, съпругата на Шчербина, искаше да уреди живота си. Реши да напусне мъжа си, за да се омъжи за мен. А аз нямах никакво намерение да се женя нито за нея, нито за която и да било друга. Тя взела решението си, без да ми каже и без да поиска моето съгласие. Просто си събрала багажа, съобщила на мъжа си, че го напуска, за да се събере с мен, и затръшнала вратата. И цъфна с куфара си на прага на дома ми. Наложи се дълго и мъчително да й обяснявам, че не можем да бъдем заедно и никога няма да бъдем. Повярвайте, това не беше най-радостният ден в живота ми.
— И какво стана после?
— После тя си взе куфара и си отиде. Прибрала се вкъщи. Трябвало е да издържи отвратителната сцена, която й е направил съпругът й. Мога само да се досещам какво й е наговорил в тази ситуация… Разбира се, за нея е било страшно — в един и същи ден да бъдеш унизена от двама мъже, единият от които те е отхвърлил, а другият те оскърбява. Изпадна в ужасна депресия, стана зависима от хапчета, много пъти се лекува в психиатрични клиники и в интензивни отделения, дори е правила опити за самоубийство… Само не мислете, че всичко това е станало поради нещастната й любов към мен.
— А поради какво?
— По-скоро поради любовта й към самата себе си. Хайде помислете, коя жена ще разруши семейството си и ще отиде без предупреждение при своя любовник с твърдото намерение да остане при него в качеството на съпруга? Само абсолютно влюбена в самата себе си и сигурна, че мъжете по целия свят мечтаят само и единствено да я привлекат в прегръдките си. И моят отказ е представлявал шок за нея. Никога в живота й нищо не й е било отказвано. Тя, разбирате ли, наистина беше страшно красива. И изведнъж някакъв смешен дебелак — вярно, богат, но според нейните разбирания стар и грозен, я пъди! Тя отива при него с намерението да го ощастливи и да го накара да падне от възторг в краката й, обаче представете си — оказва се, че не му трябва. Тя не е могла да се примири с това. Но не е имало къде да се дене, върнала се е при мъжа си, а той вероятно й е наприказвал всичко, което си е мислел за нея, и е дал да разбере, че отсега нататък трябва да живее мълчаливо и покорно да кима с глава. Той много я е обичал, ако съдя по това, което тя ми разказваше. И не е могъл да я изгони заради любовта си, а същевременно не е могъл да й прости изневярата. Прекрасно е разбирал, че не ме е обичала и се е полакомила само за парите ми, а това е било още по-болезнено за него. Тази ситуация е предизвикала у него омраза, а къде да дене тая омраза? Жена си е обичал, затова му е оставало да мрази само мен.
— Ясно… Вие виждали ли сте се някога с него?
— Да, няколко пъти. Тя ми се обаждаше по телефона около една година след това, предлагаше ми да възобновим отношенията си. Оплакваше се от здравето си, имам предвид състоянието на нервната й система, и аз, като бивш лекар, на два пъти уреждах лечението й. Разбирах, че те не могат да си позволят платено лечение, а при безплатното, условията са такива, че по-добре да не те лекуват. Аз плащах. Мъжът й идваше в работата ми и се опитваше да ми даде някакви пари, крещеше, че няма да вземе от мен нито копейка, наричаше ме с какви ли не епитети. С една дума, доста неща чух за себе си.
— През коя година се случи това?
— През деветдесет и трета.
— И вие мислите, че осем години по-късно той може да си е спомнил за своята омраза към вас? — Настя недоверчиво поклати глава.
— Не, Анастасия Павловна, не мисля, че си е спомнил нещо. Според това, което знам за него, той никога не е забравял. Кажете какво трябва да стане сега, за да ме пуснат?
— Много неща. Трябва да намеря този Павел Шчербина и да изясня дали той може да е източникът на информация, въз основа на която моето началство толкова уверено ви подозира. Ако може, ще трябва да мине още известно време, за да докажем, че е злоупотребил с доверието му и ви е наклеветил. А ако не може, тогава лошо. За всеки случай ще ви помоля по възможност да си спомните и за други хора.
— Но нали вие доказахте, че пистолетът ми е бил подхвърлен! — отчаяно промълви Ганелин.
— Не, Андрей Константинович. Това не се нарича „доказване“. Ние само установихме по оперативен път, че това може да се е случило, че алармата на колата ви наистина се е задействала в момент, когато служителите от паркинга не са били на мястото. Но това нищо не доказва, за съжаление. Сигнализацията може да се е задействала по най-различни причини.