— Мен ли? — Коротков за всеки случай опипа главата си и дори подръпна косата. — Май не. Защо, теб боли ли те? Да ти дам хапче? За днес май прогнозираха магнитна буря…
— Абе какво общо има бурята! Моята глава от това дело ще се пръсне! Всеки ден — нова информация, нови версии и всяка трябва да се проверява. А аз не мога да се разтроя или разчетворя, една съм, а те я колко са… Добре, не обръщай внимание, разхленчих се така, за профилактика. Какво обеща да ни донесе Зарубин в човчицата си?
— Обеща до довечера да даде сведения за погребания в Кемерово гражданин Бесчеревних. Смята днес да се срещне със семейство Нилски и да поразпита Руслан за Симонов. Ами ти какво ми донесе след праведния си трудов ден?
— Ето! — Тя хвърли на бюрото пред него папката, получена от Афанасиев. — Убийство, извършено от сатанисти по религиозни съображения. Полюбувай се.
— Любувах му се вече. Приеми моите съболезнования, с каквото мога, ще помогна. Друго?
— Освен това изясних кой може да се е опитал да натопи Ганелин, като се е възползвал от удобния случай. Името Шчербина да ти говори нещо?
— Абсолютно нищо. — Юра със съжаление разпери ръце. — Тоя пък какъв е?
— Това е човек, който през деветдесет и трета година е работил в службата за оперативно-техническо обезпечаване и има солидни основания да не обича Андрей Константинович. Юра, как ти се струва, а, Юра!
— Ясно. Тогава пръжни и малко месце към рибата, става ли?
— Щом ми поднесеш Шчербина, ще получиш месо.
— Ще ти го поднеса, къде ще се дявам, няма да умирам от глад, я.
— О, горкичкият гладуууващ! — ехидно проточи Настя. — Между другото, аз именно затова не умея да готвя: защото нямам време да се занимавам с домакинство. С началници като теб, се прибирам вкъщи не по-рано от десет.
Коротков внезапно стана сериозен.
— Аска, аз дълго мислих за това, което ти ми говореше — за заключената и незаключената врата. То се знае, живота си давам, за да не напуснеш отдела, но така да се каже, по принцип, теоретично… Защо смяташ, че няма къде да отидеш, освен при Заточни? Места колкото щеш, навсякъде отделите не са доокомплектовани, само избирай. Може дори да се преквалифицираш в следовател.
— Юрик, аз съм жена. Вярно, винаги съм ти повтаряла, че не съм жена, а жив компютър на два крака, и честно да си кажа, самата аз вярвах доскоро в това. Но колкото повече остарявам, толкова по-отчетливо разбирам, че все пак съм жена.
— Какво, да не те привлича левият тротоар? — позасмя се Юра.
— Не, възглавницата ме привлича — парира го тя. — Начинът ми на мислене е женски. И отношението ми към работата. Мога да бъда старателна и отговорна, но само при добър началник или край добре познатите ми хора. Като на нормална жена, ми е нужен психологически комфорт, разбираш ли? С Житената питка се чувствах прекрасно. Сега дойде Афоня, от когото ми се гади, но остана ти, остана Мишаня Доценко. Тук все още ще мога да работя. Но нали разбираш, че Житената питка и Заточни са уникални екземпляри, ръчна изработка. Такива началници със свещ да ги търсиш, не можеш ги намери. А с такива като Афоня, и то в непознат колектив… Не, Юра, няма да оцелея. Никъде не мога да отида.
— Е, ама че го каза! Ами ако аз реша да напусна?
— Ще дойда с теб! Ще ме вземеш ли?
— Ще те взема — засмя се Коротков, — ако ми правиш пирожки. Я да сторим с теб така: върви на срещите си, за които сутринта ми проглуши ушите, а аз ще кажа на Афоня, че си отишла на мястото, където е бил намерен трупът на този чичко — посочи той с кимване тънката папчица с материалите по „сатанинското“ убийство, — уж да огледаш и да помислиш. Щом се освободиш, хуквай по магазините и към къщи, готви другарската вечеря. Не настоявам за риба и пирожки, защото наистина са голяма играчка, месото обаче бъди така добра да осигуриш.
— Ти си истински приятел! — каза разчувствано Настя, грабна папката от бюрото и изхвърча от кабинета.
Добре че предвидливо не бе освободила таксито. Мръснобялата волга търпеливо я чакаше на малката уличка „Колобовски“. Тарифата се бе оказала напълно прилична и Настя вече съжаляваше, че обмени петстотинте долара. Таксито щеше да й струва по-евтино, а курсът растеше постоянно.
Шофьорът — небръснат млад мъж на трийсетина години — слушаше радио и решаваше кръстословици, имаше много, цяла книжка.
— Ето ме и мен!