— А на мене кисел? — капризно поиска седналото срещу тях къдрокосо момиченце, което без ентусиазъм човъркаше картофеното пюре и кюфтето в чинията си.
— Първо си изяж всичко, после ще получиш — строго отговори Вера. — Страшна напаст са, изобщо не ядат, дай им само десерти — оплака се тя на Настя. — Сладки неща биха яли по цял ден, а всичко останало трябва да им го тикам насила в устата. Да ви налея ли малко кисел?
— Налейте ми — с благодарност отговори Настя, която чувстваше, че от гладните спазми в стомаха всеки момент ще припадне, а миризмите тук бяха толкова апетитни…
Все така без да пуска малкия си син, Вера се пресегна до сушилника, където стояха чиниите и обърнатите чаши, после до тенджерата с кисела.
— Заповядайте, пийнете си.
Настя с любопитство погледна чашата. На нея беше изобразена някаква архитектурна забележителност. Имаше и надпис, от който буквално й стана лошо: Кемерово.
— Това…
Тя безмълвно сочеше с пръст чашата и все не можеше да формулира въпроса. Искаше й се да изригне с истеричното: „Ама вие какво, наговорили сте се да ме довършите ли с тоя сибирски град?“.
— Красива чаша, нали? — безметежно се усмихна Вера и очите й веднага отново се напълниха със сълзи. — Гелик ми я подари. Господи, не мога да си представя… Кой може да е постъпил така с него? И децата се привързаха…
Гелик й я подарил. Много интересно. И откъде има той сувенирна чаша от Кемерово?
— Отдавна ли ви я подари?
— Не, съвсем наскоро. Ходи в Кемерово и ми я донесе…
Вера окончателно се разстрои и седналият на коленете й малчуган, явно почувствал нейното състояние, нацупи устнички и аха-аха да се разплаче.
— Да знаете за какво е ходил там?
— Каза, че трябвало да помогне на една жена, която загубила всичките си близки, мъжът й умрял, децата загинали.
Още по-интересно. Дали пък Гелий Григоревич Ремис не е ходил да помогне на Клавдия Савелевна Симонова? И защо ли, ако може да попитаме? Да не би той да не е никакъв Ремис, ами самият Юрий Симонов? И хората на Богомолеца накрая да са го пипнали. Само че какво общо има тук православният кръст, изрязан на гърдите му? Ами нищо общо. Я колко сполучливо се е получило с кръста! И сатанисти са намесили тук, и кой знае кого още ще навържат утре.
— А защо Гелий е взел съдбата й присърце? Може би му е роднина или позната?
— Не знам — поклати глава Вера. — Той не ми разказа много за това, просто спомена, че трябвало да помогне. Не съм го питала за подробности.
— Защо? — настойчиво повтори Настя. — Не ви ли беше интересно защо и за къде тръгва? Стори ми се, че сте се стремели да му станете истинска приятелка, да се сближите.
— Страхувах се да не направя отново същата грешка, както със съпруга си — тъжно отговори Вера. — Бърках се във всичките му дела, за всичко го разпитвах, опитвах се да го съветвам, да обсъждам нещата му с него. А после се разбра, че това ужасно го е дразнело. Той ми казваше, че мъжът трябва да се чувства свободен и независим, така че жената не бива да се бърка в работите му. Не ми се искаше да отблъсна Гелий, да го смущавам, затова се стараех за нищо да не го питам сама. Каквото ми каже — това е, аз не питах.
— Да е споменавал нещо друго за това пътуване? Например къде по-конкретно е ходил, в Кемерово ли или някъде из областта?
— Каза ми, спомням си. Каза в кой град… Господи, как му беше името… Не, изхвръкнало ми е от ума. Ако вие ми подскажете, ще си спомня със сигурност този ли е градът или някой друг.
А, не, експериментът трябва да бъде чист: прекалено невероятен е късметът, за да може Настя да рискува.
— Имате ли географски атлас? — попита тя Вера.
— Имам. Да го донеса ли?
— Донесете го, моля.
Настя бързо прелисти атласа, намери картата на Кемеровска област, сложи я пред Вера.
— Погледнете имената на градовете.
Вера дълго се взира, примижавайки късогледо, в ситните буквички. Най-сетне посочи с пръст:
— Ето го. Камишов.
— Сигурна ли сте?
— Абсолютно. Камишов. Още тогава сбърках, помислих, че той говори за Камишин, а Гелик се засмя и каза, че Камишин се намирал близо до родното му място, в Астраханска област, а този бил Камишов, в Кузбас.
— Припомнете си по-точно кога замина и кога се върна — помоли Настя.
— Няма защо да си припомням, ще ви кажа точно кога беше. На двайсет и седми май аз имах рожден ден, беше неделя. Гелик дойде рано сутринта, донесе ми цветя, подарък. Извини се, че няма да може да намине вечерта, заминавал, остави ми ключовете и ме помоли да поливам цветята. Върна се в четвъртък, доста късно вечерта. Отби се за ключовете и ми подари ето тази чаша.