Не, все пак Симонов е трябвало да се погрижи за промяната на външността си, документите са си документи, но както се казва в оня стар виц, бият те по муцуната, а не по паспорта. Къде е гаранцията, че хората на Богомолеца не са се сдобили с негови снимки и не го търсят по всички улици из всички градове в Русия? Няма такава гаранция. Престъпното братство е силно и информационните връзки в него са добре уредени — милицията може само да въздиша от завист. Щом някой зърне Симонов — след час Богомолеца ще научи, без капчица съмнение. Но ако Симонов си е направил операция, защо не е отишъл в Камишов лично, защо е пратил Ремис? Страхувал се е, че майка му ще го познае? Възможно е. Нали неслучайно казват, че майките разпознават децата си не с очите, а със сърцето. И после, имаме глас, начин на говорене, обичайни жестове, мимика, походка. Серьожа Зарубин обаче твърди, че непознатият, който дошъл в града в края на май, не се отбил при Клавдия Савелевна, не се срещнал и не разговарял с нея. Така би могъл да се държи само син, който се страхува от разобличаване. А Ремис от какво да се страхува? Клавдия Савелевна не го е виждала никога преди това. Могъл е да отиде, да си поговори със самотната жена, да я попита от какво има нужда, с какво да й помогне… А той е направил всичко сам, разпоредил се е, оставил е пари и е заминал. Това пасва добре на образа на Симонов. Излиза, че Ремис се е озовал по същото време в Камишов абсолютно случайно! И целта на неговото пътуване също абсолютно случайно се е оказала същата като на Симонов? И еднаквият тип външност също ли е бил случаен?
Не, не и не! В живота не става така! Или става?
Най-много от всичко на света сега Настя искаше да не се натъкне на началника. Афоня непременно ще започне да я разпитва какво е свършено по сатанистите, а в отговор тя ще трябва или да лъже и да измисля разни небивалици, или да признае, че изобщо не е работила по сатанистите, а по Симонов, и после да изслушва всички полагащи й се за самодейността нравоучения, плавно преливащи в конско.
Тя се промъкна на пръсти в кабинета си, заключи отвътре и набра вътрешния номер на Коротков. Телефонът не отговаряше. Тогава му звънна на мобилния.
— Къде си? — високо прошепна в слушалката.
— Навън — кратко отговори Юра. — Ами ти защо шепнеш? Да не си настинала?
— Крия се от Афоня. Да знаеш дали е в кабинета си?
— Излезе. Не понесе разговора с мен. Подробностите — в писмо.
— Ами Гмиря? Ти говори ли с него?
— Да. Обеща да помисли.
Настя затвори телефона, включи електрическия чайник, сипа в чашата си нескафе. Какво доживя, а! Принудена е да се крие от началника си, принудена е да го лъже, да се измъква. Колко хубаво беше с Житената питка Гордеев, той всичко разбираше, не беше нужно да му хвърлят прах в очите, човек можеше да му изложи и най-невероятната версия и той с готовност я обсъждаше с него, оглеждаше я от всички страни и изобщо не го интересуваше кой е предложил версията, която в края на краищата е довела до успех — самият той или някой от подчинените му. Той работеше за резултата, а не за собствената си репутация. А Афоня е съвсем друг, за него е важно само собственото му мнение и мнението на ръководството за него, всичко останало малко го засяга. И какво сега — тя, подполковникът от милицията, надхвърлила четирийсетте жена, отсега нататък ще трябва постоянно да бъде нащрек, да хитрува, да крие, да усуква, сякаш е непослушно малко момиченце, а не старши оперативен пълномощник, работил в системата на МВР деветнайсет години, петнайсет от които в криминален отдел? Не може да напусне, работата рамо до рамо с отдавна познати хора, които обича и на които има доверие, за нея е толкова важна, че взема надмощие над неприязънта й към началника. Но работата под ръководството на Афоня постоянно ще изисква от нея постъпки, от които тя сама се отвращава от себе си. А ако напусне, на новото място може да получи точно такъв Афоня, ако не и по-лош, но колегите няма да са наблизо…