Тя отново и отново мислено се блъскаше в тази заключена врата, като по двайсет пъти на ден извървяваше пътя по дългия коридор на разсъжденията и логичните изводи, на опитите да убеди себе си, че хората работят навсякъде, при всякакви началници и всякакви колеги, и никой не е умрял от това. Тя стигаше по коридора до вратата и разбираше, че е заключена, по-нататък път няма.
Настя изпи кафето, написа няколко документа, които в изобилие и със завидно постоянство се изискваха от всички оперативни работници. Обади се на следователя Гмиря.
— Ще го пусна, ще го пусна — недоволно измърмори Борис Виталевич. — Шефът ти вече ме посети.
— Нима дойде лично? — ахна Настя. — И какво каза?
— Каквото трябваше, това каза.
— А кога ще го пуснете?
— Сега съм зает, имам работа до гуша. Да поотхвърля от нея, тогава ще напиша постановлението.
Господи, колко документи се налага да се подготвят в процеса на разкриването на едно престъпление! Постановления, протоколи, справки, рапорти, отчети, планове… Който не е работил в дознанието и следствието, дори не подозира какви грамади от бумащина се натрупват всеки ден. Човекът стои в килията, тормози се, брои минутите и секундите и дори не се досеща, че въпросът за неговото освобождаване вече е решен, но ще го пуснат едва когато следователят напише поредното документче. А той ще напише документчето след доста време, защото го чакат разпити, очни ставки, идентификации, пътувания до местопроизшествия, следствени експерименти… Човек няма сто ръце. Горкият Ганелин! Хубаво си изпати от ревнивеца Шчербина.
Афоня обаче, а! Сметнал е за нужно лично да отиде при следователя и да опровергае оперативната информация, която подкрепяше подозренията по адрес на задържания Ганелин. Браво, не се е скатал, не се е опитал да си измие ръцете, а е отишъл лично. Оказва се, че Вячеслав Михайлович е способен на подобни постъпки. Настя почувства, че в душата й се появи дори нещо като уважение към началника. Може пък наистина да не е толкова лош?
Сергей Зарубин вече втори час седеше на една пейка в градинката срещу блока, в който живееха Руслан и Яна Нилски. Трябваше да зададе на Руслан няколко въпроса, но майката на Яна каза, че дъщеря й и зет й отишли някъде по работа, и не знае кога ще се върнат, ала със сигурност няма да е по-късно от осем часа, защото Яночка винаги сама слага момиченцата да спят. Ала осем мина, мина и осем и половина, а Нилски още ги нямаше. Сергей не би могъл да ги пропусне — той не сваляше очи от входа.
Докато седеше на пейката, младият оперативен работник се наслаждаваше на приятната възможност да си почине с изпружени нозе, за никъде да не тича и с никого да не разговаря. В детективския живот рядко се случват такива чудесни моменти, особено когато времето е топло и свеж ветрец обвява лицето ти.
Тази сутрин той най-сетне успя да се срещне с човек, който знаеше за кузбаските групировки неща, които дори те самите не знаеха за себе си. Не може да се каже, че човекът, притежаващ толкова всеобхватни знания, охотно се съгласи на разговор с московския детектив, бяха нужни немалко време и усилия, за да го придума за тази среща. Но той най-сетне даде съгласието си и днес разказа на Зарубин доста интересни неща.
Първото и основното: групировката на Богомолеца преди две години преживяла сериозен разкол по — така да се каже — идеологически причини. Самият Богомолец бил човек патологично мнителен и най-високо ценял личната преданост и корпоративната лоялност. Никога не си позволявал никакви сделки или компромиси с ченгета, предпочитал да предава хора и да ги прогонва от командата си, но да не допуска създаване на условия, при които може да изтече информация. От същите съображения Богомолеца бил и яростен противник на подкупването на милиционери и на вербуването им в неговите редици, понеже напълно справедливо смятал, че човек, продал се веднъж, може впоследствие да го направи още много пъти, и ако се довериш на продажно ченге, никога не можеш да смяташ, че си застрахован от предателство от негова страна. Именно затова всички провеждани от Богомолеца операции се характеризирали с грубост, жестокост и праволинейност, тъй като за фината и акуратна работа е нужна помощта именно на ченгета, от сътрудничество с които той фанатично се пазел.
Втори човек в групировката известно време бил някой си Валерий Лозовой, който имал опит в организирането на трафик на наркотици и твърдо бил убеден, че без сътрудничество с правоохранителните органи криминалната структура е обречена на оскъдно и скучно плуване в плитки води. Той се опитвал да втълпи своите разбирания в упорития мозък на Богомолеца, но всеки път срещал неразбирането и огромната съпротива на главатаря. В края на краищата противостоенето между Богомолеца и Лозовой стигнало до такова нажежаване, че групировката се разцепила. Мутрите, предани на Богомолеца, останали в Кемерово, а привържениците на по-съвременния подход си тръгнали заедно с Лозовой и се пребазирали в европейската част на страната, настанили се отначало в Липецк, след което тръгнали да завоюват столицата под ръководството на своя предводител, който започнал да се нарича Валера Липецки.