Издирвали Симонов много усилено, но бързо престанали. Симонов загинал при взрив в рудника, в който работел. Историята се позабравила, но преди няколко месеца отново се върнала към живот. Отнякъде изтекла информация, че Симонов е жив, направил си е операция и благополучно живее в столицата на нашата родина под друго име и с друго лице. И сега хората на Богомолеца отново го издирвали с пълна сила.
Каменская най-много се интересуваше от въпроса за операцията: доколко достоверни са тези сведения, може ли да се разчита на тях, или те са плод на фантазия, основана върху слухове. Снощи тя специално говори за това със Зарубин и днес на срещата със „знаещия“ човек, Сергей се опита да изясни този въпрос. Човекът не можа да каже нищо конкретно, не знаеше откъде се е появила информацията, но беше сигурен, че тя не се основава върху слухове, а върху сигурни сведения. Можело наистина да се изясни по-точно, но за това било нужно време. А Зарубин не разполагаше с време.
В десет вечерта той все още седеше на скамейката срещу дома на семейство Нилски и усмихвайки се вътрешно, си мислеше, че всички старания на Богомолеца да предотврати изтичането на информация бяха останали безрезултатни. Информация изтичаше, и още как! Хем защо? Защото главното оръжие на Богомолеца беше твърдостта, мнителността и жестокостта, а когато си жесток към хората си и постоянно ги подозираш в нещо, броят на оскърбените и унижените от теб расте не с дни, а с часове. Невъзможно е да убиеш всички и онези, които остават живи, в никакъв случай не смятат за нужно да ти остават предани или поне лоялни към теб. Ако е истина, че красотата ще спаси света, само добротата може да спаси организираната престъпност. Само ако си добър към своята банда, можеш да изградиш от нея непробиваема крепост, през която няма да проникнат нито правосъдието, нито конкурентите. Групата трябва да те боготвори, тогава ще даде живота си за теб. А от страха, както показва животът, никога не излиза нищо свястно. Добротата ще спаси мафията… Смехория! Но именно такъв парадокс се получава.
Иззад завоя най-сетне се показаха Руслан и Яна. Сергей ги погледна и неволно се напрегна. От тези двама души, които уж вървяха заедно и същевременно леко разделени, лъхаше такава остра неприязън, че не можеше да има съмнение: те сериозно са се скарали, дори не си говорят. Зарубин вече се канеше да тръгне към тях, когато Руслан неочаквано хвана Яна за ръката и започна нещо разпалено да й говори. Яна се дръпна и бързо тръгна към входа. Сергей видя, че тя плаче. Руслан забави крачка, после спря, извади цигари. „Време е“ — реши Сергей, стана и отиде при Нилски.
— Вие? — Руслан го погледна с безразличие и веднага се извърна.
— Аз — престорено въздъхна Зарубин. — Е, ще ме извините, че и в Кемерово ви досаждам, но нали разбирате, работата ми е такава… Имам към вас още много въпроси…
— Не сега — рязко се сопна Нилски.
— А кога? — Сергей не се страхуваше да изглежда нахален, той смяташе, че е по-добре да дотегне на човека с безкрайните си въпроси, отколкото да се притесни и да изпусне нещо. — Кога ще можете да поговорите с мен? Чакам ви вече четири часа, между другото.
— Почакайте още малко, ще изляза след петнайсетина минути.
Нилски смачка фаса с крак и се скри във входа. Излезе дори по-рано, не беше минал четвърт час. Лицето му беше мрачно, устните — плътно стиснати, през рамо носеше пътен сак с дълга дръжка.
— Заминавате ли за някъде? — учуди се Зарубин.
— За Москва — отвърна кратко Руслан. — Ако имате въпроси, хайде да поговорим по пътя към летището.
— Връщате се значи?
— А как другояче може да се нарече това? — отговори Нилски на въпроса с въпрос.
— Но нали Яна… — обърка се Зарубин.
— Какво Яна?
— Тя искаше да напусне Москва, защото се страхуваше. И вие си тръгнахте с нея, за да не я оставяте сама с тези страхове. Нали така?
— Така беше.
— Защо заминавате тогава? Яна вече не се ли бои?
— Явно не. Или страховете й не са толкова силни, че да й попречат да ме мрази. Впрочем това не е ваша работа. С кола ли сте?