— Да — кимна Сергей, — зад ъгъла е. Да вървим.
Изминаха няколко пресечки, преди Зарубин отново да се върне към разговора им:
— Защо казахте, че Яна ви мрази? Скарахте ли се?
— Това не е ваша работа. Нали имахте някакви въпроси? Задавайте ги и оставете на мира семейния ми живот.
— Както кажете — покорно се съгласи Зарубин. — Говори ли ви нещо името Симонов?
— Симонов ли? — Агресията в гласа на Нилски понамаля, личеше, че той не бе очаквал такъв обрат и от учудване бе забравил да се ядосва. — Имате предвид Юрка Симонов, моя земляк ли?
— Именно него — потвърди Сергей.
— Ами имаше такъв човек в нашия град. Учехме в едно училище. И какво от това?
— А след училището, когато станахте зрели хора, случвало ли ви се е да се срещате?
— Не — отрицателно завъртя глава Руслан.
— Сигурен ли сте? Може да е имало някаква мимолетна среща, но да сте забравили.
— Нищо не съм забравил. Когато взеха Юрка в казармата, аз завърших девети клас, а когато той се е върнал в Камишов, аз вече работех в Кемерово. Не сме се срещали.
— Колко точно си спомнихте, че сте завършили девети клас, когато са изпращали Симонов в казармата, дори за секунда не се замислихте. — В гласа на Зарубин прозвуча недоверие, примесено с упрек: хей, не ме будалкай, приятел.
— Да, това го помня — пестеливо отрони Руслан. — Изобщо паметта ми е добра. Но ако ви е интересно, мога да обясня. Според моите представи, Юрка би трябвало да стане отявлен престъпник. А аз исках да стана оперативен работник или следовател. И когато него го взеха в казармата, напълно сериозно си правех сметка на колко години ще бъда, когато се върне, ще работя ли вече в милицията и ще успея ли да го вкарам в затвора. Бях наивен глупчо и не подозирах, че може да ме бракуват заради зрението.
— Защо, толкова ли ви се искаше да го вкарате в затвора? — лукаво попита Сергей.
— Тогава — да, искаше ми се. В онези години искрено смятах, че мястото му е зад решетките.
— А днес вече не смятате ли така?
— Аз изобщо нямам право да разсъждавам на тази тема. Не съм съдия, а още по-малко — Господ Бог.
— И не ви ли е интересно как се е подредил животът му?
— Никак не ми е интересно.
Зарубин помълча, почуди се как да продължи прекъснатия разговор. Руслан явно не е предразположен да споделя, не иска да каже нищо за скарването си с Яна, не се интересува и от Симонов. Или всъщност се интересува, но грижливо прикрива интереса си? Може би, но защо?
— Доколкото си спомням, полет до Москва ще има чак в осем часа сутринта, а следващият е в осем и четирийсет и пет — предпазливо подзе той.
— Нищо, ще постоя на летището.
— Нямате ли приятели, у които бихте могли да пренощувате? — не мирясваше Зарубин.
— С приятели ще трябва да разговарям, а аз не съм в настроение. Какво друго искахте да ме питате?
Е, слава богу, готов е да отговаря на въпроси! Макар че е крайно разстроен, разбира, че Сергей го разпитва не за собствено удоволствие.
— Кажете, а в Москва случайно не сте ли виждали Симонов?
— Вие пак ли за него? — Нилски направи недоволна физиономия. — Казах ви на ясен руски: откак взеха Юрка в казармата, никога и никъде не съм го срещал.
— В такъв случай ми обяснете защо той толкова се интересува от вас?
Зарубин изтърси този въпрос напосоки, това беше само една от версиите. Надяваше се поне по този начин да изтръгне Руслан от силните прегръдки на апатията, която внезапно го бе обзела.
— Кой? — В гласа на Нилски отново прозвуча изненада, този път по-отчетлива.
— Симонов. Или не той, а Пьотър Степанович Дибейко. Впрочем аз смятам, че това е едно и също.
— Чичо Петя?! Ама вие какви ги приказвате? Какви са тия измислици?
— Не са измислици, Руслан. Отвлякоха жена ви, за да я наплашат до смърт. После ви подхвърлиха писмо. После умрели плъхове. Това се оказа недостатъчно и тогава получихте снимка на онзи гроб.
— За какво се е оказало недостатъчно? Не ви разбирам.
— Искали са да ви накарат да се махнете от Москва и да се върнете вкъщи. За целта като основен обект са избрали съпругата ви. Тя е слаба жена, нервите й не са здрави като вашите. Те са искали да я изкарат от равновесие и да я хвърлят в паника, за да се уплаши и да иска да се прибере вкъщи, при което да ви вземе със себе си. И напълно успяха, не мислите ли?