— Но защо? За какво им е на Юрка и на чичо Петя да желаят моето завръщане в Кемерово?
— Аз пък мислех, че вие ще ми обясните това — разочаровано каза Сергей. — Между другото, знаете ли къде живее сега вашият чичо Петя?
— Нямам представа — сви рамене Руслан. — Знам, че се е пенсионирал и е напуснал Камишов.
— Да — потвърди Зарубин, — напуснал го е, вярно. Първо се е преместил в Кемерово, сетне в Липецк, а после — в Москва. Работи като ръководител на службата за безопасност в голямата и влиятелна престъпна групировка на Валера Липецки.
— Чичо Петя?! Не може да бъде. Бъркате нещо.
— Не, нищо не бъркам. А Симонов, ако искате да знаете, е имал непредпазливостта да се скара с друга престъпна групировка, оглавявана от някой си Богорад, с прякор Богомолеца. Предполагам, че за него сте осведомен доста добре.
— Да, познавам го, писал съм материал за него и неговата банда. Но аз какво общо имам? Каква е връзката между мен, Юрка и чичо Петя?
— Разбирате ли какво се получава… — Сергей направи пауза, за да може още веднъж мислено да формулира това, което искаше да каже на Руслан. — Симонов си е навлякъл гнева на Богомолеца. Той е трябвало да се скрие под нечие крило, да намери защита — нали Богомолеца е смятал да го убие, ни повече, ни по-малко. И се е обърнал към Дибейко, който вероятно и за него, както за вас, е бил чичо Петя. И Дибейко е помогнал. Богомолеца стръвно издирва Симонов, а Дибейко с всички сили се старае да му попречи в това. В тази ситуация по някакъв начин сте били набъркан вие, Руслан. И аз искам да науча какво е вашето място в този пасианс.
— Нищо не разбирам — промърмори Нилски.
— И аз. Но на мен ми е простено, нали не съм местен — позасмя се Сергей. — Вие обаче би трябвало да знаете или поне да се досещате защо те искат да ви накарат да се върнете в Кемерово.
Руслан помълча няколко секунди, после решително каза:
— Това са някакви измислици и небивалици. В това, което ми разказахте, няма нищо разумно.
— Възможно е — с лекота се съгласи Зарубин. — Хайде да се разберем с вас така: ако вие се върнете в Москва и в продължение на една седмица нищо не се случи, аз ще си взема думите обратно и ще призная, че съм абсолютен и неизлечим идиот.
— А какво трябва да се случи?
— Е, това не знам. Нещо такова, което би ви накарало отново да се върнете вкъщи. Кой знае защо сте им нужен тук. И ако съм прав, те няма да се примирят, ако отново се появите в Москва. Може да ви оберат, да ви пребият, да ви заплашват по телефона — какво ли не, за да направят пребиваването ви в столицата тягостно и непоносимо. Вие ще трябва да вземете решение да се върнете и те с всички сили ще ви тикат към това решение. Но можете да не се безпокоите — няма да ви убият, защото очевидно сте им нужен жив.
— Ами ако нищо такова не се случи?
— Значи не съм бил прав. Аз съм обикновен човек и имам право да греша.
Пристигнаха на летището. Нилски кратко благодари на Сергей, сбогува се с него и хлопна вратата на колата.
Несполуката не го обезкуражи. Руслан не иска да си напряга мозъчните гънки и да разсъждава върху неговите думи, но нали е налице и Яна. Нищо чудно тя да може да хвърли светлина върху тази повече от странна ситуация.
На следващия ден рано сутринта Зарубин вече бе заел поста си срещу познатия вход, който предната вечер толкова дълго бе съзерцавал. Яна излезе малко след осем и по това колко бързо крачеше и колко просто бе облечена Сергей направи оказалия се правилен извод, че младата жена бърза за магазина, за да купи продукти за закуска. Магазинът се намираше съвсем наблизо, през два блока, и дори не беше нужно Зарубин да става, за да види къде отива Яна. Какво пък, няма да я тормозим засега — тя бърза, трябва да нахрани децата и родителите си, така че няма да се получи никакъв разговор. Нека почакаме да излезе на разходка с момиченцата, това ще бъде най-доброто време за разговор, тя няма да бърза за никъде.
След като напазарува, Яна също тъй стремително се върна вкъщи. Сергей търпеливо чакаше, хрускайки чипс, с който предвидливо се бе запасил, понеже знаеше, че вероятно ще чака дълго. Към единайсет Яна отново излезе, тикайки пред себе си широка количка, в която седяха двете очарователни бузести мъничета. Зарубин вече смяташе да я спре, но поривът му бе пресечен от мисълта, че излезлите на разходка майки обикновено не крачат толкова бързо и целеустремено. И то поглеждайки часовника си… Я да видим за къде сте се разбързали толкова, Яна Генадевна.