Работил в разузнаването… Някаква смътна мисъл се мярна в главата на Настя и веднага изчезна, като не й позволи да я улови за опашката. Докато ваната се пълнеше, Настя търсеше в шкафа чиста хавлиена кърпа, застилаше дивана за Коротков, замислено преглеждаше флаконите с ароматни телове, избирайки мириса, но междувременно постоянно се връщаше към думата „разузнаване“, опитвайки се да подмами хитрата мисъл да излезе от скривалището си и да се покаже. Но мисълта наистина се оказа хитра и не се мамеше.
— Абе има, има щастие в живота! — блажено простена Юра, изтягайки се във ваната. — Ей, приятелко, ела тук, забавлявай ме с бъбренето си, че може да заспя, както съм самотен!
— Не мога! — извика от кухнята Настя, докато си правеше сандвич, който възнамеряваше да изяде, докато Коротков не я вижда, та да не дразни своя скапан от алкохола колега.
— Защо?
— Гол си, притеснявам се от теб.
— Целият съм в пяна, нищо не се вижда. Добре, щом не искаш да влезеш, вземи една табуретка и седни до вратата, за да можем да си говорим.
Тя си наля кафе, сложи един стол до вратата на банята, взе в едната ръка чашата, в другата — сандвича.
— Добре, тук съм! — високо обяви Настя. — За какво искаш да си говорим?
— Няма значение, не го искам по работа, а за удоволствие.
— Щом е за удоволствие, разкажи ми какво става на фронта на госпожа Воронова. Трябва да имаш най-точни сведения.
— А, да! — сети се Юра. — Съвсем бях забравил. Знаеш ли, че Нилски се е върнал?
— Знам, Зарубин ми се обади и ме предупреди. Или той се е скарал с Яна, или тя с него. Исках да кажа на Афоня, че трябва да пуснем някого да следи Нилски, но началството се е скрило някъде, не мога да го намеря. Откак в петък след разговора с теб е отишъл при следователя, повече не се е мяркал в службата. Домашният му телефон не отговаря, а мобилният бил „без покритие“. И ти хвърчеше насам-натам, не можех да те намеря в кабинета ти, и мобилния си беше изключил. Юра, още утре сутринта трябва да придвижим този въпрос: ако сме прави и хората на Липецки искат да изгонят Руслан от Москва, те ще предприемат нещо. Може би вече сме закъснели, може те още вчера да са научили, че Нилски се е върнал, и да са му скроили нещо.
— Слушай, ами то излиза, че той повече от денонощие вече се разхожда неприкрит из Москва, а?
— Нали за това ти говоря. Как пък можа да довтаса в събота, когато чак до понеделник човек не може да се добере до началството! Лято, жега, всички са хукнали по вили. Остава само да се надяваме, че и за Липецки има почивни дни, както за всички. Вярно, вчера сутринта се обадих на Воронова, помолих я да ме свърже с Руслан веднага щом той се появи, но той не ми се обади. Загрях телефона на Воронова, звъних й вчера, днес — пак, и тя всеки път ме уверяваше, че Руслан е жив и здрав, стои си в апартамента на сина й, готви се за снимките в понеделник. Това ме утеши малко, но ненапълно. Все пак щеше да е по-добре той да отседне у Воронова, а не да е сам, че и без телефон.
— Дааа, лошо — огорчено проточи Коротков. — И аз, глупакът, не се сетих навреме, замотах се с моите проблеми. А защо дикцията ти е толкова странна? Да не би да ядеш?
— Ъхъ — измуча Настя, отхапвайки от хляба с шунка. — И кафе пия.
— Вкусно ли ти е?
— Страшно вкусно. Искаш ли?
— А, не, молим ви се, благодарско, ще минем без тия работи… Ася, омръзнал ли съм ти вече?
— В какъв смисъл? Като началник ли?
— Не, като натрапник в дома ти. Знаеш ли, чувствам се идиотски — хем разбирам, че ти преча, хем няма къде да отида. Още една седмица трябва някак да се изтърпим.
— Добре бе, живей — усмихна се Настя, после се сети, че Юра не я вижда, и добави: — Това го казвам с нежна усмивка на уста, разбра ли?
Разузнаването, разузнаването… Хайде де, на каква мисъл я наведе тази дума? Не, изглежда, мисълта се е загубила безвъзвратно, не й хрумва нищо, освен образите на Щирлиц и Мюлер.
Коротков най-сетне изпълзя от банята, загърнат в дълга хавлиена кърпа, с мокра коса и леко освежено лице. Държеше в ръце сешоара.
— Не мога да си суша главата прав, краката не ме държат — поясни той, щом улови учудения поглед на Настя.
— Ами не я суши въобще, косата ти е къса, сама ще изсъхне за половин час.
— Не, не мога да чакам толкова, искам да положа главицата си на възглавничката. И да гледам телевизия като бял човек в своя законен почивен ден.