— Ха, как пък не! — пресече го Настя. — Ние имаме огромно предимство пред него. Някъде сред хората на Богомолеца трябва да има човек, който е ходил в Москва да установява предполагаемите Симонови. Може би дори не един, а няколко души. А в Кемерово си имаме Зарубин, който може да намери тези хора и да им зададе няколко точни въпроса.
Човекът, който знаеше толкова много за бандата на Богомолеца, категорично отказа да се срещне повторно със Зарубин. Сергей трябваше да търси други пътища за изясняване на това, за което го бе попитал Коротков.
Първи поред за разузнавателния разпит беше същият мъж, с когото Сергей бе видял Яна Нилская. По номера на колата се установи, че сребристият опел принадлежи на възрастна дама, която дори при най-развинтената фантазия не би могла да бъде възприета като едър възпълен мъж на четирийсет и няколко. Зарубин не искаше да задава въпроси на самата Яна. Беше престанал да й вярва. Оставаше последователно да разпита всички, които бяха получавали пълномощно да карат тази кола.
Работата вървеше лека-полека, но Сергей го гризяха съмнения дали търси когото трябва. Дори да се предположи, че именно любовникът на Яна Нилская е мъжът, с когото тя се е срещала в Москва, какви основания имаше Зарубин да го подозира в някакво участие в престъпленията? Да, малката Яна изневерява на мъжа си, да, отишла е с него в Москва за снимките, да, любовникът не е издържал раздялата и е дотичал след нея в столицата, да, тя тайно се е срещала с него. И какво от това? Къде е тук престъплението? Защо той непременно трябва да се окаже член на групировката на Богомолеца? Не е задължително. И изобщо той най-вероятно няма отношение към Богомолеца, по-скоро може да се окаже човек на Валера Липецки, защото, докато около Симонов се въртят хората на Богомолеца, около Руслан и Яна са хората на Валера. Именно Липецки и Дибейко искат нещо от Нилски, а не Богомолеца. Е, вярно, Богомолеца има здраво наточен зъб на Руслан, но това е някак… в миналото. Или не е?
Зарубин нямаше ясни отговори на всички тези въпроси, мъчеха го съмнения, той ежечасно чувстваше собствената си слепота, която му пречеше да се движи в правилното направление и го принуждаваше да действа напосоки.
Би могъл — като в добър филм — да причака Яна, когато тя отново се срещне със своя приятел, да го проследи и да види къде живее той, а после ще е от лесно по-лесно да се установи самоличността му. Но дали всичко щеше да е толкова просто?! Самият Зарубин не можеше да направи това, защото със старичката жигула по никакъв начин не би могъл да проследи опела, а ако този чичко все пак е замесен в нещо, той ще е внимателен и предпазлив и със сигурност ще забележи единствената кола, която се мъкне подире му през целия град. За да се направи всичко както трябва, щяха да са нужни цяла купчина документи от Москва, изпратени със спецвръзка, и дълги и досадни съгласувания между московските и местните началници. Московските началници (ако сметнат за нужно) ще искат местните да помогнат в провеждането на оперативно-издирвателните мероприятия по делото, което се разработва от московчани, а местните с всички сили ще се съпротивляват. И е абсолютно ясно защо. Ще отделят хора и техника, ще помогнат на московчаните да разплетат случая, а каква ще им е ползата? Престъплението ще се смята за разкрито от московчани, те ще си го отчетат като успех, а местните — какво? Нищо. Хората са толкова, колкото са, и да помагаш на други означава да откъсваш своите служители от работата, да оголваш участъци, тоест получава се, че отслабваш работата по своите престъпления и после ще ти трият сол на главата, а почестите и славата ще бъдат за други. Така че дори всички документи да са в ред, ще бъде неоправдан оптимизъм Зарубин да очаква свястна помощ.
Той имаше в себе си само един документ — заданието от следователя. И за всеки жест на помощ от страна на кемеровските детективи беше искрено благодарен. Ето че един от тях, когато заминаваше в отпуск, му отстъпи колата си — огромни благодарности, рядък късмет, такъв се случва веднъж на десет години, инак Зарубин трябваше да тича из целия град пеш и да ходи до Камишов с автобус или влак. Уредиха му среща с нужния човек — и за това поклон доземи, искрен, без майтапи. От все сърце.
Днес вече не е на мода да се продават коли, на никого не му се ще да плаща данъци, затова хората ги предават на новия собственик заедно с генерално пълномощно, включително за право на продажба. Последен притежател на сребристия опел се оказа мрачен собственик на бакалница, учудващо неразговорлив човек. Той дълго мълча, правеше се, че внимателно изучава някакви фактури, натрупани на бюрото му, после неохотно процеди в отговор на въпроса къде в момента се намира опелът: