Ето на̀, помисли си Настя, клиентът най-сетне е узрял за разговор. На предадената чрез Воронова молба да й се обади той не се отзова, но Настя не настоя, защото Афоня, който жадуваше за шумно разкритие и също толкова шумна слава, без много приказки подписа всички документи и реши въпроса с външното наблюдение. За Руслан сега можеше да не се безпокои — наглеждаха го, и ако някой отново се опиташе да му въздейства с цел да го накара да се махне от Москва, това нямаше да остане незабелязано.
Времето беше добро за разходки и Настя се разбра с Нилски да се срещнат на булеварда, недалеч от сградата на градското управление. Купи си от едно улично заведение чаша сок и кифла с кренвирш и седна на една пейка. Господи, колко пъти през последните петнайсет години бе седяла тук, на същата тази пейка! Ту бе чакала Чистяков, ту някого другиго, с когото е трябвало да се срещне, а и просто си бе седяла, потънала в собствените си мисли, когато не й се е искало да се прибере вкъщи, но не бе имала сили и да седи в кабинета. Ако можеше и деветдесет процента от тази мъчителна работа да не е нахалост… Да вземем например случая с Тимур Инджия: колко версии провериха, колко хора разпитаха, колко схеми начертаха, колко сведения изискаха — и всичко напразно. Е, не всичко наистина, но почти всичко. Най-трудоемката версия, свързана с публикациите и романа на Нилски, глътна огромни усилия и време, а накрая се оказа ялова. Версията за убийството на Тимур по лични мотиви — също, хем нея я проверяваха страшно упорито, дори задържаха двама заподозрени. За възможността за финансови проблеми на Ганелин пък да не говорим, а и за тях хвърлиха време и сили. Ами подозренията за Ганелин и Яна? И за тях отиде време, а полза — никаква.
— Добър вечер, Анастасия Павловна.
Настя се сепна и виновно се усмихна. Дори не беше забелязала как до нея бе спрял Нилски.
— Здравейте, Руслан Андреевич. Радвам се да ви видя.
Тя понечи да попита какво му се е случило и защо я бе помолил за среща, но Руслан не я остави да започне.
— Вашият колега излезе прав — заяви той още със сядането до нея.
— Кой от всичките?
— Сергей… извинете, забравих фамилното му име.
— Зарубин — подсказа му Настя.
— Да, да, разбира се. Той ме предупреди, че в Москва може отново да започне… това… А аз не му повярвах.
— Случило ли се е нещо? — напрегнато попита Настя.
— Не знам, може и да няма връзка… Но ми стана неприятно. И ако това се бе случило преди две години, дори преди година и половина — веднага щях да хукна за летището и да се прибера у дома.
— Е, какво стана?
— Обадиха ми се по телефона…
— Момент — прекъсна го Настя, — къде ви се обадиха? Нали нямате телефон, доколкото ми е известно.
— Обадиха се у Наталия Александровна, когато бях у тях. Снощи. Повикаха ме на телефона.
— И?…
— И ми казаха, че Яна имала любовник. И то много отдавна. Запознала се била с него още преди нашата сватба. И нарочно предизвикала скарването с мен, за да замина за Москва.
— Съчувствам ви. Това наистина е неприятно. Искате да се върнете вкъщи и да си изясните всичко, така ли?
— Там е работата, Анастасия Павловна… Можете да си представите каква весела нощ прекарах. Естествено никъде няма да отида; Яна да постъпва, както смята за нужно. Но ето какво си помислих… Вашият колега е бил прав, това може да го е измислил само чичо Петя. Имам предвид, Дибейко. Той ме познава от дете, но през последните години не сме се срещали. Всичко това може да го е измислил само човек, който добре знае какъв съм бил, но няма никаква представа какъв съм станал. Разбирате ли?
— Като схема — да, разбирам. Но ми се иска да имаше повече конкретика — предпазливо отговори Настя, която наистина разбираше твърде смътно казаното от Руслан.
— На мен винаги ми е било интересно какво стои зад един или друг факт, постъпка. Когато бях малък, следях хората, записвах си кой, кога, къде и с кого отива, как е облечен, какво носи в ръцете си. Кой с кого общува или обратното — не общува. И от всички тези единични факти понякога се очертаваше цялостна картинка, аз изведнъж започвах да разбирам защо хората постъпват по един или по друг начин… Изпитвах възторг, когато прекарвах часове със своите листове със записки и изведнъж започвах да разбирам, че чичо Вася изневерява на жена си с леля Маша, а леля Маша, на свой ред, краде продукти от работата си, но не ги носи вкъщи, а на леля Зина, която, както става ясно, пътува до съседния град, за да ги продава. Аз на никого не причинявах зло, Анастасия Павловна, за никого не съм правил доноси и никога никого не съм шантажирал, просто се наслаждавах на умението си да търся обяснение на единични факти. Винаги ми е било интересно: А какво ли стои зад това? А какво ли се е случило в действителност? И човекът, който отначало ни подхвърли писмото, после плъховете, а сетне и снимката на гроба, е разчитал именно на това мое качество. Неслучайно ви казах, че само преди година и половина — две аз непременно щях да хукна за Кемерово да изяснявам чий е този гроб, кой е този човек, какво отношение има към мен, как е свързан с цитата от Марк Твен и с образа на обезглавените плъхове. Нямаше да се успокоя, докато не разбера какво означава всичко това. И естествено щях да хукна да изяснявам наистина ли жена ми ми изневерява. Чичо Петя е преценил всичко точно.