— Но къде е сгрешил? Защо вие не заминахте и не разследвахте всичко това?
— Ами вижте… Това е дълга и тягостна история, не ми се говори за нея. Важен е резултатът. Аз разбрах, че нямам право да съставям картинки от единични факти, защото никога няма да науча всички факти, а когато те не са ясни — всички до един, може да се получи неправилна картинка. Ще оглася изводите си и ще пострада невинен човек. За да разберете, че говоря това не просто така… Накратко, дълго събирах сведения за един човек, накрая ми се стори, че всички части от картинката се съчетават в безупречна рисунка, и публикувах материала. Започнаха да тормозят този човек и след два дни той почина от инфаркт. И същия ден аз научих, че ужасно съм сгрешил. Човекът е бил почтен и благороден, а аз съм го наклеветил и фактически съм го убил. След този случай се отказах от журналистиката. И напълно загубих интерес към съставянето на картинки. Това повече не ми е нужно. Страхувам се от това. Страхувам се да не направя нова грешка, която ще доведе до същите трагични последствия. Но чичо Петя не е знаел това. Той ме помни предишния — любознателния и активния.
— Разбирам — тихо каза Настя. — Но вие искахте да се видим не за това, нали? Имате ли да ми казвате и нещо друго?
— Да. Когато разбрах, че вашият колега е бил прав и цялата работа е именно в чичо Петя, аз се замислих как всичко това може да е свързано с Юрка Симонов. И си спомних… Аз се увличах по криминалистиката, чичо Петя ми носеше учебници, обясняваше ми някои неща, които не разбирах, сам ми показваше нещо, ако имаше възможност. Когато стигнахме до дактилоскопията, той ми каза да отида в неговата работа, в милицията. Чичо Петя ми показа как се снемат отпечатъци, как се попълват бланки. После помоли дежурния да му съобщи, когато задържат някого и го докарат в отдела, а през това време направи свои и мои дактокарти, та аз да тренирам да пиша формули. Дори помоли някои колеги да си снемат отпечатъците, за да имам повече материал за тренировки.
— А после са довели задържания Симонов — промълви Настя.
— Как научихте това? Кой ви го каза? — В гласа на Руслан зазвучаха нотки на недоверие.
— Никой не ми е казвал, сама се сетих. Та значи доведоха Симонов, нали така?
— Да. За пореден път го бяха хванали в края на гората да изработва взривно устройство. И той като мен си имаше своята мания. Аз — чуждите истории, той — взривовете, от дете го привличаха.
— И Дибейко му направи дактокарта?
— Да. На него и на още три момчета, които бяха с него.
— Къде е сега тази карта?
— В архива ми. Разбира се, отдавна съм изхвърлил детските си записки, а тези карти не можах, сърце не ми даде. Сигурно съм бил идиотски сантиментален… С една дума, запазих ги и сега те са в журналистическия ми архив. Че такава карта съществува, знаеха чичо Петя и самият Симонов. И аз, разбира се. Вашият колега ми каза, че Симонов си е направил пластична операция, и аз си помислих, че тази карта представлява за него реална заплаха. По нея може точно да се определи, че както и да се казва днес, по-рано той е бил Юрка Симонов. Всичко е заради нея, нали?
— Подозирам, че е заради нея. Вие знаете ли, че са обрали дома на майка ви?
— Как така са го обрали? Мама нищо не ми е казвала! Откъде ви е известно това?
— Руслан, това е известно на всеки жител на родния ви град. Просто вие отдавна не сте ходили там. А майка ви не е искала да ви тревожи, нали сте в Москва, зает сте с такава важна и интересна работа… Та така, в дома й са влезли крадци, взели са някакви дреболии, но са обърнали всичко надолу с главата. Ще се осмеля да предположа, че са търсили вашия архив. Но той не е бил там, нали? Защото, ако го бяха намерили, нямаше да се случи всичко останало.