Лицето на Едик потрепна, прощавайки се със съжаление с остатъците от съня, очите се отвориха.
— Ти какво? — вяло попита той, като видя застаналата на вратата Люба.
— Нищо. Просто гледам.
— Защо?
— Просто така. Гледам — и толкоз. Радвам се, че те имам.
— Не си измисляй.
Той никак не си пада по романтиката и дори не е особено нежен. Но Люба обича у него и това. Само да не я изостави, само да не се влюби в друга.
— Какво искаш за закуска?
— Както обикновено, мюсли с мляко. Защо всеки път ме питаш? Аз винаги закусвам едно и също.
Тя не се обиди. Едик винаги си е малко грубичък, тя вече е свикнала. Докато той се бръснеше и вземаше душ, Люба свари кафе, сипа в дълбока чиния мюсли от пакета, наля леко затоплено мляко. Останалото мляко подържа още малко на котлона и заля с него овесените ядки със стафиди — своята закуска.
— В колко часа трябва да си на работа? — попита предпазливо, разбирайки, че сега може да последва поредният взрив на недоволство: Едик или започваше работа в десет, или изобщо не ходеше. Той беше сервитьор с график „три през три“ — три дни работи, три почива. Вчера му беше почивен ден, третият поред, значи днес трябваше да иде в ресторанта.
Люба и сама не знаеше защо зададе този въпрос, който имаше абсолютно очевиден отговор. Сигурно за да прекъсне мълчанието, което неочаквано бе започнало да й тежи. Колко странно! Едик никога не е бил особено разговорлив, а пък на масата съвсем се умълчаваше и Люба винаги бе приемала това като нещо нормално. Такъв си е, такъв му е характерът. Но сега, след това внезапно и някак неразбираемо пътуване до Кемерово, на нея постоянно й беше тревожно и постоянно й се искаше да получава доказателства, че Едик все така й принадлежи. Само на нея и на никоя друга. За подобно доказателство можеше да служи всичко, всяка дреболия, дори баналната размяна на реплики. Дори просто фактът, че той разговаря с нея. Младата жена разбираше, че се държи глупаво, но нищо не можеше да стори. Не беше по силите й.
Едик не обърна внимание на въпроса й, продължи да гребе с лъжицата мюсли и мляко от чинията. Люба реши да повтори опита си да завърже разговор.
— Единка, ами жената, при която ходи…
— Какво? — Той вдигна глава и я изгледа недоволно. — Какво „жената“? Ти пак ли започна? Нали ти обясних! Е, докога, в края на краищата!
— Не се сърди — припряно забъбри Люба. — Исках само да те попитам: ще трябва ли пак да ходиш при нея?
— Защо да ходя?
— Ами не знам… Пак да помогнеш с нещо, да провериш всичко ли е наред.
— Не знам, може би — неопределено отговори Едик. — А ти защо питаш?
— Помислих си, че може би ще е добре да дойда с теб? Двама души винаги по-лесно решават проблемите. И изобщо…
— Какво „изобщо“?
— И на теб няма да ти е скучно.
— На мен никога не ми е скучно — отсече той и отмести празната чиния.
— На мен пък ми е мъчно без теб — призна момичето. — Когато те няма, място не си намирам. Ще ме вземеш ли следващия път?
— Не знам. Ще видим.
Сърцето на Люба тревожно се разтупка. Нима най-лошите й предположения се оказват верни? В Кемерово той има друга жена. И смята пак да ходи при нея. И да зареже Люба. „Господи, подскажи ми, научи ме, дай ми сили да направя така, че това да не се случи!“
Глава 3
Настя Каменская обичаше да работи със следователя Гмиря. Борис Виталевич навремето също е бил оперативен работник, така че е опознал лично проблемите и трудностите на детективския живот и се отнася към тях с разбиране. Никога не прави кисели физиономии, ако дознателите му носят информация, придобита с каквито се сетиш нарушения на закона, а сяда с тях на масата и започва да измисля как да придаде на тези сведения напълно приличен вид.
— Виждаш ми се нещо подозрително разхубавена — заяви Борис Виталевич още щом Настя престъпи прага на кабинета му. — Да не си се влюбила?