Така или иначе, Плешаков е нарушил всички планове, толкова префинени и естетични, че направо да ги изрисуваш на картина и да ги изложиш в галерия. Убил е Тимур и в работата се е намесила милицията. Хм, да, лошо се е получило.
Остава неясен въпросът: да приберат ли Слуцевич-Симонов веднага, или да изчакат дактокартата, за да не сбъркат? Разбира се, по-добре е да се действа на сигурно, но има опасност Липецки да подуши нещо и да скрие килъра бомбаджия, иди, че го търси после. Впрочем защо ли да се тревожи? Засега сякаш всичко върви гладко, според замисъла, ето, сега ще пратим и Нилски в Кемерово, уж за да провери верността на съпругата си. Ах, дано не стане някаква издънка!
— Смятате ли, че непременно трябва да замина?
— Разберете, Руслан — търпеливо обясняваше тя, — тези престъпници са достатъчно умни, за да не ни дадат възможност да ги посетим със своите питания. Да, ние знаем, че това са Валера Липецки и неговите хора. Но за какво можем да го привлечем под отговорност? Какви претенции можем да имаме? Какви въпроси? Той веднага ще ни отговори, че няма никакво отношение към тази история, и ние няма да имаме какво да му възразим. Дайте ни възможност да заловим на местопрестъплението поне един член на неговата групировка, тогава разговорът ще потръгне сам.
— Аз не мога… не искам да си отида вкъщи, при Яна. Преча й. Вече не съм й нужен.
— Е, недейте така, Руслан — опита се да го успокои Настя, — нима повярвахте на това гадно телефонно обаждане? Нали разбирате, че за тях е важно да ви накарат да заминете, затова дрънкат каквото им падне, само и само да ви разтревожат.
— Не — печално поклати глава той, — не. Въпросът не е дали съм им повярвал или не. Просто онзи човек ми каза по телефона нещо, за което и аз се досещах. Яна се отчужди от мен през последните дни, избягваше разговорите. Дори не искаше да ме гледа. Знам това, случвало се е вече в живота ми — горчиво се усмихна той. — Не за пръв път ми изневерява жена. Добре, ще отида. Но ще отседна не вкъщи, а у приятел.
— Ами добре — съгласи се Настя, — отседнете, където искате. Но има едно задължително условие: Яна трябва да знае, че се връщате.
— Защо? — погледна я Руслан с недоумение. — Какво отношение има тя към това?
— Тя — никакво. Но някъде край нея се върти човек, който трябва да получи информация за вашето завръщане. Инак всичко ще е напразно: вие ще отидете да прегледате архива си, а Липецки няма да знае, че сте в Кемерово. Та те ви чакат на вашия адрес, а щом не искате да отидете там, няма и да научат, че сте пристигнали.
— Около Яна се върти някой, така ли? — разтревожено попита Нилски. — Някой престъпник? Има ли опасност за нея?
— Нея нищо не я заплашва — меко каза Настя, която изобщо не възнамеряваше да разкрива цялата истина за съпругата му и за нейния любовник, на когото тя веднага ще докладва, че Руслан се е прибрал. — Напълно е възможно редовно да й се обаждат и да ви търсят, а Яна да отговаря, че сте в Москва. Затова е нужно в един прекрасен момент тя да отговори, че сте се прибрали и че могат да ви намерят еди-къде си. Между другото, къде съхранявате архива си?
— У моя приятел. Той има собствена къща в края на града, къщата е голяма, има много място и моите папки не пречат на никого.
— Именно у него ли смятате да отседнете?
— Да.
— Може ли да се разчита на него? Сигурен човек ли е?
— Повече от сигурен — позасмя се Руслан.
— Добре. Ще ми дадете неговите координати, Зарубин ще се свърже с него предварително, за да няма никакви изненади. И още нещо, Руслан. Сергей Зарубин ще бъде на летището в Кемерово, когато пристигнете. Постарайте се да не го забележите, а ако не можете, в никакъв случай не го заговаряйте. Ако трябва, той ще ви намери.