— А какво правя според вас?
— Занимаваш се с личния си живот, Каменская. Какво си мислиш, че не знам ли? Мислиш, че не знам, че съпругът ти е заминал за дълго време в чужбина и ти му изневеряваш с Коротков? Мислиш, че не знам, че Коротков е напуснал жена си и живее при теб, докато твоят съпруг печели пари, за да те издържа? Смяташ ли, че всичко това е прилично? Достойно ли е това поведение за един офицер от милицията? Смяташ ли, че е допустимо да спиш с ръководителя си? Коротков е твой началник, мой заместник, и вие нагло, пред очите на целия колектив, си уреждате своите отвратителни авантюри! Аз нямам намерение да търпя това!
Полковникът се разпалваше все повече и повече от собствените си думи и повишаваше тон. „Ето на — равнодушно и дори някак апатично си помисли Настя, докато слушаше неговите викове и гледаше капчиците слюнка, излитащи от устата му, — намери си на кого да си изпусне парата. Говори гадости за мен и Юрка. А аз трябва да търпя това. Между другото, кой е казал, че трябва да търпя?“.
Отново пред мисления й взор се проточи дългият коридор, по който тя вървеше, вървеше, вървеше, докато не стигаше до заключената врата. И нямаше друг начин да продължи движението си, освен да се обърне и да тръгне обратно по същия коридор. Но защо бе решила, че вратата е заключена? Беше ли й го казал някой? Не, тя сама бе решила, че е така. Дори не бе докоснала дръжката, не се бе опитала да отвори, просто бе приела това като аксиома: вратата е заключена. Ами ако опита?
Настя едва-едва побутна вратата, тя леко поддаде и върху тъмния под на тесния коридор падна ивичка светлина. Вратата не беше заключена и отвъд нея имаше светлина, тоест — някакъв живот.
Тя се подпря с лакти на бюрото, положи брадичката си на преплетените си пръсти, погледна началника си с любопитство.
— Прощавай, Афоня, сега ще наруша обещанието, което ти дадох — каза тя спокойно. — Но ще го направя с огромно удоволствие. Обещах да не те наричам Афоня и да не си спомням, че някога учихме заедно. Но искам да изрека всичко, което мисля за теб. Ти си добро ченге, сигурна съм в това, инак нямаше да те издигнат служебно. Но между доброто ченге и истинското ченге има две големи разлики и една малка. Доброто ченге е солиден професионалист, а истинското ченге е човек. Ти, Афоня, си професионалист, но не си човек. За теб хората са нещо мръсно. За теб техният живот и техните страдания са само повод да се издигнеш по служебната стълбица, да покажеш себе си чрез разкриването на шумно престъпление. А ако престъплението не е шумно, то не ти е интересно и ти не искаш да хабиш високия си професионализъм за неговото разкриване. Аз може и да работя под твое ръководство. Но никога няма да те уважавам. Подпиши запитванията и аз ще си тръгна.
Тя изричаше тези думи бавно и спокойно и също тъй бавно и спокойно се отваряше незаключената врата — меко и без скърцане, и ивицата светлина на тъмния под се разширяваше, разширяваше, а дългият коридор ставаше все по-светъл.
Там, зад вратата, имаше живот, може би друг, може би непривичен, но не и страшен. Там имаше хора, които живееха този живот, обикновени хора, такива като Настя. И кой бе казал, че тя няма да може да живее като тях?
Май — юли 2001 г.