Занесоха ковчега до отворения гроб, майката на убитото момиче се разпищя… А тоя тип го нямаше и нямаше. Или все пак беше наоколо, а Ирек не го виждаше? Може би стоеше съвсем наблизо, може би му дишаше във врата, може би докосваше лакътя му, а Ирек и хабер си нямаше, че това е именно човекът, когото търси. Не, няма късмет, определено няма. Дали да отиде да пообиколи къщата, където е живяла покойната? Оня не е дошъл на погребението, но може да се отбие на помена, да удари една чашка, за да помене невинно погубената душа. Вярно, не му бяха дали указания за помена, сигурно смятаха, че онзи трябва да дойде на погребението, но няма да рискува да влезе в къщата. Ирек помисли още малко и реши да не проявява инициатива, че да не стане по-лошо. Тук все пак е навалица, а там всеки ще се откроява, току-виж, започнали да му досаждат с въпроси — кой е, откъде е, откъде познава покойната. Ирек нямаше в резерв никаква свястна версия, почти нищо не знаеше за убитата Аня Симонова и като се има предвид вечната липса на късмет, като нищо щеше да се изложи, ако го принудят да участва в разговори.
Тълпата тръгна от гробищата към къщата на Симонови. Известно време Ирек вървя с всички, после в удобен момент се шмугна в една пресечка и по околни пътища стигна до мястото, където беше оставил колата. Пфу, само от вида й му се повдигаше. Ръждясала, очукана… Добре де, началството знае по-добре каква кола трябва да кара. Той е дребна риба, казали са му — той изпълнява, а какво, защо и за какво — не е задължително да се задълбочава. По-малко знаеш — по-добре спиш, на това го учеше още баща му, а баща му не си хвърляше приказките на вятъра, седем пъти бе влизал в затвора, от четирийсет и осемте си години живот беше прекарал двайсет и една зад решетките. Имаше опит човекът.
Стотината километра до Кемерово Ирек измина за два часа и половина — старото жигулче не беше способно на нещо по-добро. Когато се озова на познатите улици на родния град, първо свърна към баща си. Трябваше да докладва за свършеното, а и да вземе своята кола — още рано сутринта я беше оставил там, когато се прехвърли в тази консервена кутия.
Баща му — човек с рано състарено лице и побелял перчем, но силен и жилав като млад лос, живееше сам, както е редно за почтен крадец. Майка му отдавна, още когато прибраха баща му за втори път, го бе напуснала и бе взела сина си, но Ирек открай време обичаше повече баща си и през редките месеци, когато беше на свобода, Шанкин-старши, когото в техните среди наричаха с прякора Шаня, не лишаваше сина си от внимание. Разбира се, това не стана отведнъж: докато Ирек беше малък, Шаня сякаш не проявяваше никакъв интерес към момчето, но след като то навърши десет години, всичко се промени.
— Нова бодра смяна — горделиво казваше рецидивистът и потупваше сина си по гърба, виждайки с какъв възторг и вълнение пламват очите на малчугана, когато слуша разказите на баща си за лагера и за порядките в него. — Ти мене слушай, събирай ум, ще ти потрябва.
Досега, слава богу, не му беше потрябвал. Но нали всичко върви с времето си… Ирек с наслада затръшна вратата на чуждата кола, пъхна ключовете в джоба си и не се стърпя, отиде при своя тъмносин опел, който стоеше наблизо. Погали капака, пипна с пръсти страничното огледало. Картинка, а не кола! Цял век би й се любувал. Да можеше да се качи в нея сега и да замине някъде надалече, без да се отбива при баща си… Не, не може. Ирек дори зиморничаво размърда рамене, като си представи какъв поток от мръсни псувни ще го залее след няколко минути, когато баща му чуе, че не е изпълнил поръчението. Но ако наруши заповедта и си тръгне, без да е докладвал лично, после ще стане още по-лошо. Баща му ще го намери — където и да се е скрил, и ще му откъсне краката, а после и главата.