— Как мислиш, възможно ли е Яна да ме е напуснала? — попита той неочаквано спокойно.
— Възможно е — също тъй спокойно отговори Ира, макар че всичко в нея се сгърчи от съчувствие към него. — Всяка жена може да напусне всеки мъж, в това няма нищо невъзможно.
Самата тя не вярваше в това, което говореше. Ама как така — ще вземе заради нищо и никакво да зареже съпруга си, бащата на двете си момиченца? И после, Янка толкова безумно го ревнуваше — жени, които имат любовници, не ревнуват така. Впрочем случва се една жена да напусне мъж не защото има нова любов, а само защото любовта към дадения мъж е станала непоносима за нея. Включително поради ревност. Историята познава доста примери за това, да вземем дори самата Ира. Нали и тя бе обичала, бе обичала страстно и до полуда, именно затова си бе тръгнала. Разбираше, че тази нейна безогледна любов се превръща в бреме за любимия й, в тежко и най-важното — ненужно бреме. Може и с Янка да се е случило същото? Ама не, не, това са глупости! Те с Руслан имат нормален брак, стабилен, заздравен с деца. Но ако Ира настоява, че Яна не би могла да изостави мъжа си, тогава автоматично би трябвало да признае, че й се е случило нещо лошо. Или са я убили, или са я отвлекли, или се е побъркала. Други обяснения за изчезването на Янка няма. А така излиза, че поне е жива и здрава…
— Нима е възможно една жена внезапно да разлюби мъжа си? — продължаваше да задава въпроси Руслан. — Ей така просто, за една секунда да вземе и да го разлюби? И да реши, че повече не иска да го вижда. И да си тръгне без обяснения. И да не я интересува, че той се тревожи, че място не си намира, че го измъчват най-черни мисли. Нима сте способни да постъпвате така?
— Миличък, вие, мъжете, сте способни да постъпвате по същия начин. И го правите, и то между другото много по-често от жените. Това, което ти описа, е типично мъжки стил на поведение. Спомни си колко пъти си чувал сърцераздирателни истории как „той отиде за цигари и не се върна“. Но и някои жени го правят, макар и рядко. Хайде пак да звъннем на тъща ти в Кемерово, може Яна все пак да се е появила там — предложи Ира.
— Не може да се е появила там — прозвуча раздразнение в гласа на Руслан, — паспортът й е останал тук, както и ключовете от апартамента в Кемерово. Как би се качила в самолета без паспорт?
— Всичко се случва — философски отвърна Ирина. — Ами ако се е обадила на майка си по телефона? Яна е нормален човек и дори да е лоша съпруга, пак би се тревожила за децата.
Тя му подаде телефона и почти насила го напъха в безволно отпуснатата на масата ръка на Руслан. Той набра номера, поговори с тъща си. Не, Яна не се е обаждала, не се е прибирала там.
— Убили са я — изведнъж избъбри Руслан, загледан в Ира с безумни очи. — Чувствам, че Янка вече не е между живите… Толкова ми е черно на душата… Господи, какво да правя!!!
Настя живееше на Шчолковское шосе вече дълги години, но пак честичко я спохождаше неприятното чувство за липса на свобода, когато слизаше от вагона в метрото. Станция „Шчолковская“ беше последна, всички пътници слизаха и в този момент я завладяваше странното усещане, че тя, Настя, стои на перона не защото живее тук, а единствено защото са я изгонили от влака. Че някой там горе е решил, че влакът няма да продължи и пътниците трябва да освободят вагоните. Че някой е решил вместо нея, а не тя сама е взела решението. Че някой не се е съобразил с нуждата на хората да продължат пътя си и е прекратил движението на композицията. Настя прекрасно разбираше, че мисълта беше глупава и абсолютно несправедлива, но за толкова години така и не можа да се освободи от нея.
Тя се изкачи по стълбището, излезе на улицата и извади от чантата си мобилния телефон. Трябваше да намери Юра Коротков, защото го бе поканила временно да поживее при нея, но си тръгна от службата, без да му остави ключове. Сигурно сега седи там, горкият, гладен, уморен, поглежда часовника и мечтае за горещ душ, топла вечеря и добра приятелска компания. Телефонът в кабинета на Коротков не отговаряше и Настя набра друг номер — мобилния на Юрка.
— Къде си? — попита тя, докато крачеше бавно от метрото към автобусната спирка.
— Потъркай си очите, кокошка такава — незлобиво й отговори гласът на Юрка. — Или си сложи очилата.
Потънала в мислите си, Настя не забеляза присмеха и послушно бръкна в чантата за очилата. Напипа калъфа, сложи на носа си шедьовъра на германските оптици.
— Добре де, сложих си ги. И какво? Исках да ти кажа, че след двайсетина минути ще си бъда вкъщи, така че можеш да тръгваш към мен.