Прогнозата на Ирек се оправда само частично: Шаня наистина псува, но не се кара много на сина си, насочи ругатните си към човека, когото синът му така и не бе успял да открие.
— Не е дошъл значи — замислено повтори той няколко пъти, след като си изпусна парата с помощта на потока добре известни думи, смятани по-рано за неприлични, но днес, както казват очевидци, изцяло приети в средите на силните на деня. — Ама добре ли гледа?
— Тате, че аз без очи останах да гледам — пламенно го увери Ирек. — Нали знаеш, за мен твоята дума е закон.
— Ей, внимавай, момченцеее — с неопределена закана проточи Шаня. — Засега ти вярвам. Но ако усетя, че шикалкавиш, няма да гледам, че си ми родна кръв. Знаеш, че нашият закон е строг. Гарантирал съм за теб, уверил съм братоците, че може да се разчита на теб. Изложиш ли ме, откъсвам ти главичката, да знаеш.
Ирек и без това го знаеше. Баща му не обича шегите, определено. Лично той, то се знае, не би си оцапал ръцете с „мокра поръчка“ — това не е работа за крадци, но сред братоците винаги ще се намерят изпълнители. И Шаня обича родния си син точно дотогава, докато дисциплинирано изпълнява поръченията на онези, които стоят над него.
Наталия Воронова беше човек повече от толерантен, чуждите вкусове и мнения не я дразнеха, дори да не ги споделяше. Но от известно време в живота й се появи една дума, от която буквално получаваше гърчове. Това беше думата „безпрецедентно“. През последния месец Наталия я бе чувала най-малко хиляда пъти, тоест по трийсетина пъти на ден.
— Ама как може да се снима филм по книга, която никой, освен самата вас, не е чел? Това е безпрецедентно! Ами ако усетът ви подвежда и тя не стане бестселър? Нов автор, неизвестен. Трябва да почакаме да издадат романа, да видим как ще реагират читателите, ще хареса ли публиката тази книга…
— Това е безпрецедентно — да се снима филм, без да има финансиране от телевизионен канал!…
— Това е безпрецедентно — да нямаме договор с телевизията…
— Това е безпрецедентно — да се снима, без да е налице завършен сценарий…
— Това е безпрецедентно…
И самата Наталия прекрасно разбираше, че това, което прави, меко казано, не е работа. През април бе прочела ръкописа, донесен от един познат журналист, който преди това не беше писал нито ред „художествена“ литература, беше се запалила, беше отишла с ръкописа при ръководството на телевизионния канал, за който вече бе заснела два дълги телесериала, но естествено не срещна разбиране. Тоест разбиране по принцип, не ще и дума, срещна. Ръководството повярва на Воронова, че материалът е прекрасна основа за още един сериал, и бе готово да разгледа предложението й в смисъл на бюджет за следващата година. Но Наталия не искаше да чака цяла година. Тя искаше да снима незабавно, начаса, от утрешния ден. А най-добре — още от днес.
Всички я гледаха, сякаш бе ненормална. И това го прави прочутата Воронова, винаги толкова сдържана и търпелива? Воронова, която сто пъти ще премисли и пресметне, преди да се захване с нещо и да вземе каквито и да било решения? Абе да не е друг човек?
Светът около Наталия се раздели на два лагера. В единия се озова целият телевизионен и киносвят. В другия — тя и нейните близки: нейният съпруг и възпитаничката й. Съпругът на Наталия — Андрей Ганелин, отдавна и успешно се занимаваше с бизнес и дори преди дванайсет години бе финансирал първия й пълнометражен филм. Той изслуша с присмехулна усмивка ахканията и вайканията на жена си по повод на мудните и мързеливи чиновници, от които зависело вземането на решение, и спокойно каза:
— Наташенка, аз ще ти дам пари, започни да снимаш, пък после ще видим.
— Но става дума за страшно много пари — уплашено го предупреди Наталия, — ти дори не си представяш колко.
— Да живееш с жена режисьор и да не си представяш за какви пари става дума? — позасмя се Андрей. — Това би било смешно. Обиждаш ме. Кажи на приятеля си Южаков, че ако телевизионният канал е съгласен по принцип да се заеме с този проект, да започнат с решаването на въпросите за финансирането, а през това време ти ще снимаш с мои пари. Колкото могат да заделят — да го направят, а когато филмът стане готов, ще делим доходите от излъчването и продажбите пропорционално на вложените средства.
— Андрюша, ти разбираш ли с какво се захващаш? — предпазливо попита Наталия. — Те ще мислят и ще решават чак докато свърши снимачният период. Ще им остане да платят само монтажа, озвучаването и някои други неща, но това са абсолютни дреболии в сравнение със снимките. Защото аз не смятам да снимам три години — ако ще започвам, ще го направя веднага, трябват ми летните месеци, има много натура и цялата — около осемдесет процента — е лятна. А не искам да чакам до следващата година. През лятото ще заснема почти всички външни снимки, през есента — в павилион и съответно есенна натура, през декември — зимата. До Нова година ще приключа. И всичко това ще трябва да се прави за твоя сметка.