— Ами пролетта? В твоя филм изобщо ли няма да има пролет? — поинтересува се Ганелин.
— Пролетта може да се снима през ноември — дърветата са голи, земята е влажна.
— Аха, трябва ти и добър оператор — подзе той. — Е, какво, Наташа, решаваш ли се? У теб винаги се е спотайвала една малка авантюристка, остави я най-сетне да се прояви, защото ти цял живот я мачкаш и натикваш в тъмното кьоше. Скучно живееш. Вече си на четирийсет и шест години, време е да се опиташ да извършиш рискована постъпка. Дори просто от интерес.
Наталия се колебаеше, но в този момент в играта се включи нейната възпитаничка, актрисата Ирина Савенич.
— Натулечка, че какво има да му мислиш?! — викаше Ирина и размахваше ръце. — Разбира се, че трябва да снимаш. Какво, да не би да ти харесва да се мотаеш без работа?
На Воронова не й харесваше да се мотае без работа. Но да се въвлича в авантюри — още по-малко. Особено в такива безпрецедентни…
И все пак тя се реши. Заедно с автора на романа — Руслан Нилски, написа сценариен план по епизоди, сключи договор с компания производител и в края на май започна да снима, както се казва, „в движение“. Готов и утвърден сценарий нямаше, но Наталия разчиташе на собствения си опит (все пак беше завършила сценарийния факултет при ВГИК1 и дълги години беше работила като сценарист, преди да получи второ виеше и да стане режисьор) и на таланта на младия писател. Всеки ден през свободното от снимки време с Руслан пишеха диалозите за следващите снимачни дни, а много неща измисляха и променяха направо на площадката.
Руслан беше дошъл от Кемерово, нямаше жилище в Москва и Наталия, без да му мисли много, го настани в празната гарсониера на по-малкия си син: Альошка и без това живееше с нея — не искаше и не искаше да се приучи към самостоятелно съществуване. За разлика от по-големия си брат Саша, който с радост изхвръкна изпод майчиното крило, неотдавна се ожени и заживя отделно, деветнайсетгодишният Альоша не се пускаше от майка си и нейния втори съпруг Ганелин.
Вярно, и с Руслан имаше затруднения — в Кемерово останаха съпругата му и двете им близначки и се наложи да хвърли доста сили, докато го накара да дойде за няколко месеца в Москва. Главната роля в убеждаването играеше Ирина и един господ знае как, но тя успя да изтръгне от него съгласието му. Във вторник, двайсет и втори май, тържествено счупиха чиния, което символизираше началото на снимачния период, всеки от екипа си взе за спомен парченце, благословиха се и започнаха.
Яна естествено дотърча в Москва с пламнали очи, беше оставила двегодишните си дъщерички на своите родители.
— Страхотно е, Русик! — не спираше да повтаря тя, докато обикаляше всички ъгълчета на едностайното апартаментче, където им предстоеше да живеят до края на снимките. — Половин година ще живеем с теб в Москва! По твоя роман се снима филм! Не мога да повярвам. Наистина ли това се случва с нас?
Руслан подозираше, че причина за довтасването на Яна не е стремежът й да поживее в столицата, нито любовта към съпруга й, а най-вече ревността. Така се и оказа. И обект на тази ревност беше Ирина Савенич. През първите няколко дни Яна що-годе се сдържаше, но после вече не можеше да крие неприязънта си към красивата актриса. Приятелските отношения между Ирина и Руслан караха младата жена откровено да беснее и никакви обяснения за старото им познанство не й действаха.
— Какво се е лепнала за теб? — недоволно питаше Яна всяка вечер, когато се прибираха. — Сякаш си намазан с мед.
— Не се е лепнала — търпеливо обясняваше Руслан. — Тя общува с мен точно толкова, колкото и с всички останали на площадката. Можеш да засечеш с часовник.
Но Яна Нилская не искаше да засича с часовник. Тя искаше само едно: предизвикателно красивата брюнетка с блестящи тъмни очи и гъсти катраненочерни къдрици да не се приближава до мъжа й и да не разговаря с него. Хем те не просто разговаряха, ами си разменяха и усмивки, заедно се дръпваха настрана да запалят по цигара, седяха един до друг, глава до глава, наведени над сценария. И тая дърта сводница Воронова ги поощряваше — викаше при себе си и двамата и там си шепнеха нещо. Най-страшни за Яна бяха часовете, които Руслан прекарваше у Воронова, работейки върху сценария. Там нея не я канеха и тя седеше в малкото апартаментче в покрайнините на Москва и се тормозеше от редящите се в тревожното й съзнание страшни картини. Ами ако не работят върху сценария? Ако там е дошла Ирина, а Воронова е излязла и ги е оставила насаме? С какво се занимават двамата — съпругът й и тази уж актриса? А може Руслан изобщо да не е у Воронова, а у Ирина?