В гарсониерата нямаше телефон и Яна на всеки половин час тичаше до най-близкия автомат и се обаждаше на Воронова. Наталия Александровна винаги си беше вкъщи и лично вдигаше слушалката, после викаше Руслан, който едва сдържаше раздразнението си от постоянните безпричинни обаждания на съпругата си. Подозренията на Яна май не се потвърждаваха, но това не промени отношението й към ситуацията. Тя пак ревнуваше, и то от ден на ден все по-силно. Понеже всеки ден беше край мъжа си на снимачната площадка и виждаше как той ту обсъжда нещо с Воронова, ту разговаря с актьорите, ту съсредоточено пише нещо, наведен над бележника на коленете си, без да обръща никакво внимание на жена си, Яна се чувстваше излишна, тормозеше се, че стои тук напразно, и страдаше, задето не можеше да не идва на снимки с Руслан. Докато тя е наблизо, той няма да посмее да се сближава много с Ирина Савенич. Вярно, не всеки ден снимаха Ирина, но Яна разбираше, че не бива да се появява на площадката само когато там присъства Савенич. Всички веднага ще забележат това и ще си направят изводи. Ще й се смеят, ще започнат да си шушукат зад гърба й и да пускат гадни шегички.
Тя се опитваше да избяга от черните мисли и дори пробва, и то не без успех, да пофлиртува с някого от снимачната група. След като огледа няколко кандидатури, Яна спря вниманието си върху един от шофьорите. Шофьорът пасваше идеално на нейните цели, той не беше зает непосредствено със снимките и докато всички работеха на площадката, можеше да поседи настрана и да побъбри с Яна, дъвчейки хамбургер и отпивайки пепси-кола от бутилка. А ако го изпратеха някъде с някаква задача, тя би могла да отиде с него, все е някакво развлечение. Щеше да види нови улици, нови магазини, а ако има късмет, и да хапне в ново ресторантче, където биха се отбили двамата. Яна Нилская обожаваше ресторантите, още от малка за нея посещението в кое да е заведение за обществено хранене, различно от пивница или учрежденски стол, беше синоним на истински разкошен живот, какъвто тя бе виждала само на кино. То се знае, Руслан изпитваше неприятните пронизвания на ревността, когато наблюдаваше укрепващото пред очите му приятелство на неговата съпруга с шофьора на снимачната група, но при това разбираше, че така е по-добре за всички: и Янка не скучае, и самият той е по-спокоен.
Шофьорът Тимур беше симпатичен младеж, весел и обаятелен, много го биваше да разказва вицове и говореше с лек, почти незабележим грузински акцент. Преди два дни, когато научи, че им предстои две седмици да снимат в парка Соколники, той радостно съобщи на Яна и Руслан, че това е неговият роден район, и обеща, че там никой няма да скучае.
— Творците да си творят — каза той и намигна, — Руслан ще създава шедьовъра си, а ние с теб, Яна, ще хапнем такива шишчета — ще си оближеш пръстите. Обичаш ли котки?
— Защо, да не би да ми предлагаш да ядем шишчета от котки? — съвсем сериозно попита Яна.
— Как можа да си го помислиш! — разсмя се Тимур. — Ще ядем шишчета от есетра, тук има едно местенце, където ги правят превъзходно, казва се „Теменуга“. Освен това в Соколники всяка събота и неделя организират изложби на котки. Там се продават такива котенца — просто да паднеш! Погледаш ги половин час и ти става леко на душата, особено ако си в лошо настроение. Толкова са мънички, трогателни, беззащитни… Направо бих ги купил всичките наведнъж.
— Ами защо не ги купиш? — мрачно попита Руслан. — Парите ли ти се свидят?
— Ако имах пари, нямаше да ми се свидят.
— Я стига си се оплаквал — не повярва Яна. — Човек би помислил, че нямаш сто рубли.
— Сто рубли ли? — присви очи Тимур. — А какво ще кажеш за сто долара? Че и сто и петдесет.
— Колко?! — ахна Яна. — Че какви са тия котки? Да не са диамантени случайно?
Сто и петдесет долара — та това са около четири хиляди и петстотин рубли! Такава сума за някакво си коте се виждаше на Яна просто невероятна.