Шъруд Андерсън
Незапалените лампи
Една неделна вечер в седем часа Мери Кокрън излезе от жилището, където живееше с баща си д-р Лестър Кокрън. Беше юни хиляда деветстотин и осма година и Мери беше на осемнадесет години. Тя се отправи по Тримонт към Мейн стрийт и като пресече железопътната линия, тръгна по Ъпър Мейн, една улица с малки магазинчета и паянтови къщурки, доста тихо и мрачно място в неделните дни, когато наоколо се мяркат съвсем малко хора. Беше казала на баща си, че отива на църква, но нямаше намерение да прави такова нещо. Не знаеше какво иска. „Ще се поскитам сама и ще размишлявам“ — каза си тя, докато вървеше бавно. Мислеше си, че вечерта обещава да бъде прекалено хубава, за да я прекара в задушната църква и да слуша приказки, които очевидно нямат нищо общо със собствените й грижи. В живота й наближаваше прелом и беше време сериозно да помисли за бъдещето си.
Дълбокомисленото, сериозно състояние на духа, в което се намираше Мери, беше предизвикано от разговора, който бе имала с баща си предишната вечер. Без какъвто и да е предварителен разговор той съвсем неочаквано и рязко й каза, че страда от сърдечно заболяване и че всеки момент може да умре. Съобщи й това, докато седяха заедно в лекарския му кабинет, зад който се намираше жилището, в което живееха бащата и дъщерята.
Когато влезе в кабинета и го завари да стои сам, навън вече се здрачаваше. Кабинетът и жилището се намираха на втория етаж на стара паянтова постройка в градчето Хънтързбърг в Илинойс и докато говореше, докторът бе застанал до дъщеря си близо до един от прозорците, който гледаше към Тримонт стрийт. Откъм Мейн стрийт, точно зад ъгъла, се носеше тихата глъчка на съботното оживление на града и току-що бе минал вечерният влак за Чикаго, градът разположен на петдесет мили на изток. Хотелската кола излезе трополейки от Линкълн стрийт и мина по Тримонт към хотела на Лоуър Мейн. Облак прах, вдигнат от конските копита, се разнесе из неподвижния въздух. Разпокъсана тълпа хора последва колата и редицата от коневръзи беше вече заета от двуколките, с които фермерите и жените им бяха дошли в града, за да прекарат вечерта в пазаруване и приказки.
След като мина и пощенската кола, на улицата излязоха още три-четири двуколки. Млад мъж помогна на любимата си да слезе от една от тях. Държеше я за ръката с подчертана нежност и честата жажда на Мери да бъде нежно докосвана от мъжка ръка я връхлетя точно в същия момент, когато баща й я извести за близката си смърт.
Тъкмо когато докторът започна да говори, Барни Смитфийлд, собственикът на конюшнята, която гледаше към Тримонт стрийт точно срещу къщата, в която живееха Кокрънови, се върна след вечеря на работното си място. Спря се да разкаже някаква история на групата мъже, които се бяха събрали пред вратата на обора; избухна силен смях. Един от уличните безделници, добре сложен млад мъж в кариран костюм, се отдели от останалите и застана пред съдържателя. Беше видял Мери и се опитваше да привлече вниманието й. Той също започна да разказва някаква история и докато разказваше, жестикулираше, ръкомахаше и от време на време хвърляше поглед през рамо да види дали девойката още стои на прозореца и го гледа.
Със студен, спокоен глас доктор Кокрън съобщи на дъщеря си за приближаващата го смърт. Девойката имаше чувството, че всичко, което се отнася до баща й, трябва да бъде студено и спокойно.
— Имам болно сърце — глухо каза той. — Отдавна подозирах, че ми има нещо и в четвъртък, когато бях в Чикаго, се прегледах. Истината е, че всеки момент мога да умра. Нямаше да ти кажа, ако нямах пред вид едно — ще ти оставя малко пари и ти трябва да помислиш за бъдещето си.
Докторът пристъпи към прозореца, където, подпряла ръка на перваза, стоеше дъщеря му. Известието я накара да пребледнее, ръката й потрепера. Въпреки явното си хладнокръвие той се развълнува и поиска да я успокои.
— Виж какво — колебливо каза той, — може би все пак всичко ще се оправи. Не се тревожи. Ненапразно съм лекар от тридесет години и знам, че има много празни приказки в тези мнения на експертите. В случай като този, т.е. когато човек е болен от сърце, може да се влачи години наред. — Неловко се засмя. — Чувал съм да казват, че най-добрият начин да си осигуриш дълъг живот е да си навлечеш сърдечна болест.
С тези думи докторът се обърна и излезе от кабинета си; по дървените стълби той слезе на улицата. Беше искал да прегърне дъщеря си през раменете, докато й говори, но тъй като винаги бе потискал чувствата си в отношенията си с нея, не можа да преодолее тази своя сдържаност.
Мери стоя дълго, загледана към улицата. Младият мъж в карирания костюм, чието име беше Дюк Йетър, беше свършил разказа си; избухна силен смях. Тя погледна към вратата, през която бе излязъл баща й, и я обзе страх. В целия и живот никога досега не бе имало нещо топло и сърдечно. Потрепера, макар че нощта бе топла и с бърз, момичешки жест потърка с ръка очите си.