Жестът беше само израз на желанието да разчисти облака от страх, който бе надвиснал над нея, но беше погрешно изтълкуван от Дюк Йетър, който сега стоеше малко настрана от другите мъже пред конюшнята. Когато видя Мери да вдига ръка, той се усмихна и като се огледа бързо, за да се увери, че не го наблюдават, започна да кима с глава и да й маха с ръка, с което искаше да каже тя да слезе долу, за да бъдат заедно.
В неделя вечерта, след като отмина Ъпър Мейн, Мери сви по Уилмът стрийт, улица с работнически жилища. Тази година първата крачка от настъплението на фабриките към прерийните градчета на изток от Чикаго бе стигнала Хънтързбърг. Един чикагски производител на мебели построи завод в заспалото фермерско градче, с надеждата по този начин да се отърве от работническите организации, които бяха започнали да му създават главоболия в големия град. Повечето фабрични работници живееха в евтини, лошо построени паянтови къщи на улиците Уилмът, Суифт, Харисън и Честнът в най-горната част на града. В топлата лятна вечер те бяха излезли на предните веранди на къщите и тълпа деца играеше в прахоляка на улиците. Червендалести мъже в бели ризи, без яки и сака дремеха по столовете или се излежаваха на ивиците трева и на голата земя пред вратите на къщите.
Жените на работниците се бяха събрали на групи и клюкарстваха край оградите, които разделяха дворовете. От време на време някой женски глас се издигаше — рязко и отривисто — над равномерния ручей от гласове, който като ромоляща река течеше по горещите улички.
На пътя се сбиха две деца. Едно широкоплещесто червенокосо момче удари по рамото друго, което имаше бледо лице с остри черти. Дотичаха и други деца. Майката на червенокосото момче сложи край на многообещаващата битка.
— Стига, Джони, казах ти да спреш. Ще ти извия врата, ако не престанеш! — пищеше жената.
Бледото момче се обърна и се отдалечи от противника си. Когато мина покрай Мери Кокрън на тротоара, острите му малки очи, които пламтяха от омраза, я погледнаха.
Мери бързо отмина. Непознатата нова част на родния й град и гълчавата на новия живот, който винаги беше в движение и защищаваше правата си, силно я очароваха. Имаше нещо тъмно и негодуващо в характера й, което я караше да се чувства у дома си на многолюдното място, където животът течеше мрачно, със сблъсъци и с ругатни. Обичайната мълчаливост на баща й и тайната, обвила злополучния брак на баща й и майка й, която беше повлияла на отношението на околните към нея, бяха направили живота й самотен и бяха насърчили у нея доста твърда решимост по някакъв свой си начин да си обяснява всяко нещо, което не можеше да разбере.
А зад всички размишления на Мери се криеше силно любопитство и смела решителност за приключения. Тя приличаше на малко горско животно, което пушката на някой спортист бе лишило от майка и което бе принудено от глада да излезе и да търси храна. Двадесетина пъти през тази година тя се бе разхождала вечер сама из новия и бързо растящ фабричен квартал на нейния град. Беше осемнадесетгодишна, а вече приличаше на жена; тя знаеше, че връстничките й не биха посмели да се разхождат сами на такова място. Това чувство я изпълваше с гордост и докато вървеше, тя смело се огледа.
Сред работниците от Уилмът стрийт — мъже и жени, доведени в града от мебелния фабрикант — имаше мнозина, които говореха на чужди езици. Мери се разхождаше сред тях и се наслаждаваше на звука на чуждата реч. Разходката из улицата създаваше у нея чувство, че сякаш е напуснала градчето и е тръгнала да пътешества из чужди земи. На Лоуър Мейн стрийт или пък из жилищната част на градчето, където живееха младите мъже и жени, които познаваше открай време, и където живееха търговците, чиновниците, адвокатите и по-заможните американски работници от Хънтързбърг, тя винаги усещаше скрита враждебност към себе си. Враждебността не се дължеше на някаква черта от характера й. Сигурна беше в това. Беше толкова затворена, че те почти не я познаваха. „Това е, защото съм дъщеря на майка си“ — казваше си тя и рядко отиваше в тази част на града, където живееха момичетата от нейната среда.
Мери толкова често идваше на Уилмът стрийт, та много от хората мислеха, че я познават.
— Сигурно е дъщеря на някой фермер, обича често да се разхожда из града — казваха те.
Червенокоса жена с дебели устни, която стоеше пред една къща й кимна. Млад мъж стоеше облегнат на едно дърво на тясната ивица трева край друга къща. Пушеше лула, но когато вдигна поглед и я видя, извади лулата от устата си. Тя реши, че сигурно е италианец — косата и очите му бяха много черни.