— Ne bella! Si fai un onore a passare di qua1 — извика той, махна с ръка и се усмихна.
Мери стигна до края на Уилмът стрийт и излезе на шосето. Струваше и се, че е минало много време, откакто бе оставила баща си, въпреки че в действителност разходката й беше отнела само няколко минути. Един съборен плевник се беше килнал на върха на нисък хълм, встрани от шосето, а пред него имаше грамадна яма, пълна с обгорели дъски от някогашна селска къща. Купчина камъни, обрасла с пълзящи лози, се издигаше до ямата. Между къщата и обора се намираше изоставена овощна градина, в която растяха купчина преплетени бурени.
Като си пробиваше път през бурените, много от които бяха отрупани с цветове, Мери стигна до един камък, търкулнат до ствола на старо ябълково дърво и седна на него. Бурените почти я скриваха и от шосето се виждаше само главата й. Скрита така в бурените, тя приличаше на яребица, която тича из високата трева и когато чуе непознат шум, спира, вдига глава и предпазливо се оглежда.
Дъщерята на доктора бе идвала и преди това в запустялата стара овощна градина. В подножието на хълма, където се намираше тя, започваха улиците на градчето и докато седеше на камъка, тя чуваше приглушените викове и крясъци, които идваха откъм Уилмът стрийт. Една ограда разделяше градината от нивите по хълма. Мери имаше намерение да остане под дървото до мръкване и да се опита да измисли някакъв план относно своето бъдеще. Мисълта, че баща й скоро ще умре, и се струваше и реална, и нереална, но умът й не можеше да възприеме мисълта за физическата му смърт. Засега смъртта по отношение на баща й не приемаше формата на студено, безжизнено тяло, което трябваше да бъде погребано — напротив, струваше й се, че баща й няма да умре, а ще замине някъде далече. Майка й бе направила това много отдавна. Тази мисъл носеше необикновено, неопределено чувство на облекчение. „Да — каза си тя, — когато му дойде времето, и аз ще поема нанякъде. Ще се махна оттук и ще тръгна по света.“ На няколко пъти Мери бе ходила с баща си в Чикаго и мисълта, че може би скоро ще иде да живее там, я очароваше. Във въображението й се стелеха дълги улици, пълни с хиляди непознати хора. Да върви по такива улици и да прекара живота си сред непознати — това щеше да прилича на прекрачване от безводна пустиня в хладна гора, застлана с нежна млада трева.
В Хънтързбърг винаги бе живяла като под облак, а сега ставаше жена и душният, застоял въздух, който винаги бе дишала, ставаше все по-тягостен и тягостен. Наистина, досега не бяха повдигани конкретни въпроси относно мястото й в живота на тукашното общество, но тя чувстваше, че съществува някакво предубеждение срещу нея. Била бебе, когато баща й и майка й се забъркали в някакъв скандал. Градчето Хънтързбърг се потресло от това и когато беше малка, хората понякога я гледаха с подигравателно-състрадателен поглед.
— Бедното дете. Толкова е неприятна тази история — казваха те.
Веднъж в една облачна лятна вечер, когато баща й бе заминал извън града и тя стоеше самичка в тъмното на прозореца на неговия кабинет, чу мъж и жена на улицата да споменават името й. Двамата се препъваха в тъмнината на тротоара под прозореца на кабинета.
— Тази, дъщерята на доктора Кокрън, е приятно момиче — каза мъжът.
Жената се засмя.
— Порасна вече и започна да привлича погледите на мъжете. По-добре не се заглеждай много в нея. Ще тръгне по лошия път. Каквато майката такава и дъщерята — отвърна жената.
Мери седя десет-петнайсет минути на камъка под дървото в овощната градина, потънала в мисли за отношението на градчето към нея и баща й. „Това трябваше да ни сближи още повече“ — каза си тя и си помисли дали приближаващата смърт ще направи онова, което облакът, надвиснал от години над тях, не бе направил. Сега не й се струваше жестоко, че смъртта щеше скоро да посети баща й. Сега за нея смъртта се бе превърнала в някаква приятна, милозлива фигура с добри намерения. Ръката на смъртта щеше да й разтвори вратите на бащината й къща към живота. С жестокостта на младостта тя помисли първо за авантюристичните възможности на този нов живот.
Мери седеше неподвижно. Насекомите във високите бурени, обезпокоени във вечерната си песен, запяха отново. Една червеношийка прелетя над дървото, под което седеше тя, и издаде ясен, рязък, тревожен писък. Гласовете на хората от новия градски фабричен квартал бавно катереха хълма. Приличаха на камбани на далечна катедрала, която призовава хората на молитва. Като че ли нещо се пропука в момичешките гърди, тя се хвана за главата и започна бавно да се люлее напред-назад. Заплака, без да усеща топли нежни пориви към живеещите в Хънтързбърг мъже и жени.