Мъжът обясни откъде познава д-р Кокрън. Каза, че по-рано работил по фермите, но отскоро се преместил да работи в мебелната фабрика в града. Миналата зима дълго време лежал болен и нямал никакви пари. Докато боледувал, едно от момчетата паднало от горния етаж на плевника и много лошо си разцепило главата.
— Баща ти идваше да ни наглежда всеки ден и той заши главата на моя Том. — Работникът се извърна от Мери и като държеше шапката си в ръце, загледа момчетата. — Съвсем бях закъсал и баща ти не само се грижеше за мен и момчетата, а и даваше пари на булката да купува от града това, от което имахме нужда — продукти и лекарства. — Мъжът говореше толкова тихо, че Мери трябваше да се наведе напред, за да чува думите му. Лицето й почти докосваше рамото на работника. — Баща ти е добър човек, но ми се струва, че не е много щастлив — продължи той. — Момчето и аз се оправихме и аз дойдох да работя в града, но той не пожела да вземе никакви пари от мен. „Ти знаеш как да живееш с децата и жена си. Знаеш как да ги направиш щастливи. Дръж парите и ги похарчи за тях“ — това ми каза той.
Работникът продължи по моста и покрай брега на рекичката стигна до мястото, където двамата му сина ловяха риба, а Мери се облегна на парапета на моста и загледа бавно движещата се вода. В тъмното под моста водата изглеждаше почти черна и тя си помисли, че така и баща й беше изживял живота си. „Бил е като поток, който винаги е бил на сянка и никога не е виждал слънчева светлина“ — помисли си тя и я обзе страх, че и нейният живот ще премине в тъмнина. Завладя я силно, непознато чувство на обич към баща й, във въображението си тя усети ръцете му около себе си. Като дете непрекъснато беше мечтала за ласката на бащините си ръце и сега тази мечта се върна отново. Дълго стоя на рекичката и реши, че вечерта няма да мине без опит от нейна страна да осъществи старата си мечта. Когато отново вдигна поглед, работникът беше стъкнал досами водата малък огън от съчки.
— Ловим главочи — извика той. — Светлината на огъня ги примамва близо до брега. Ако искаш, ела и опитай късмета си. Момчетата ще ти дадат едната пръчка.
— Не, благодаря, друг път — каза Мери и уплашена, че може изведнъж да се разплаче и че няма да може да отговори, ако мъжът и каже още нещо, побърза нататък.
— Довиждане! — извикаха мъжът и двете момчета. Думите излязоха съвсем спонтанно от трите гърла и прозвучаха остро като тръба, като радостен вик, пронизващ мрачното й настроение.
След като дъщеря му Мери излезе на вечерната си разходка, доктор Кокрън седя сам близо час в кабинета си. Започна да се стъмва и мъжете, които целия следобед бяха седели на столове и сандъци пред конюшнята отсреща, се прибраха да вечерят. Шумът от гласовете стихна и от време на време за пет-десет минути настъпваше тишина. После от някаква далечна улица долетя детски плач. Сетне забиха църковните камбани.
Докторът не беше много спретнат човек и често дни наред забравяше да се обръсне. С дългата си суха ръка погали наболата брада. Болестта му го беше засегнала по-дълбоко, отколкото бе допускал дори и пред себе си и духът му искаше да излети от тялото. Често, когато седеше така, с ръце, отпуснати на скута, той ги гледаше с детска съсредоточеност. Струваше му се, че принадлежат на някой друг. Настройваше се философски. „Странно нещо е тялото ми. Живял съм тук през всичките тези години и колко малко полза съм имал от него. А сега то ще умре и ще се разложи, без въобще да съм го използвал. Чудя се защо ли не си намери друг обитател. — Усмихна се тъжно на това си хрумване, но продължи по-нататък. — Доста съм мислил за хората, използвал съм тези устни и този език, но и съм ги оставял да мързелуват. Когато моята Елън живееше тук с мен, я накарах да мисли, че съм студен и безсърдечен, а нещо в мен се мъчеше и мъчеше да се освободи.“
Спомни си колко често като млад бе седял мълчалив вечер до жена си в същия този кабинет и как ръцете му копнееха да се протегнат през малкото пространство, което ги делеше, и да докоснат ръцете й, лицето й, косата й.
Всички в града предричаха, че женитбата му ще завърши зле. Жена му беше артистка в една трупа, която дойде в Хънтързбърг и заседна там. По това време момичето се разболя и нямаше пари да плати стаята си в хотела. Младият доктор се погрижи за девойката и когато тя оздравяваше, той я вземаше да пътува с неговата двуколка из селата. Животът й дотогава беше тежък и мисълта за спокойно съществуване в малкия град я привличаше.