После, след сватбата и след раждането на детето тя изведнъж разбра, че не е в състояние да продължи да живее с мълчаливия студен човек. Говореше се, че била избягала с някакъв млад нехранимайко, сина на кръчмаря, който изчезнал от града в същото време, но това не беше вярно. Самият Лестър Кокрън я бе завел в Чикаго и там тя започна работа в една трупа, която заминаваше за далечните западни щати. Беше я завел до вратата на хотела, пъхнал й бе в ръцете пари и мълчаливо, без дори да я целуне за сбогом, се бе обърнал и потеглил обратно.
Докторът стоеше в кабинета си и преживяваше този миг и други подобни мигове, когато е бивал дълбоко развълнуван, а външно — спокоен и хладнокръвен. Мислеше си дали жената е знаела това. Колко пъти си бе задавал този въпрос? След като я остави онази нощ пред вратата на хотела, тя нито веднъж не му писа. „Може би е умряла“ — за хиляден път си помисли той.
Случи се онова, което вече повече от година му се случваше в такива необикновени моменти. В главата на доктор Кокрън споменът за жена му се сля с образа на дъщеря му. Когато в такива моменти се опитваше да раздели двата образа, да ги постави на разстояние един от друг, той не успяваше. Като извиваше леко глава, той си представяше как една бяла момичешка фигура влиза в стаята, където живееха той и дъщеря му. Вратата беше боядисана в бяло и се поклащаше от лекия бриз, който идваше през отворения прозорец. Вятърът меко и безшумно тичаше из стаята и си играеше с някакви хартии, които лежаха на бюрото в ъгъла. Чу се мек, шумолящ звук от женска пола. Докторът се надигна и застана треперещ.
— Кой е? Ти ли си, Мери, или ти, Елън? — дрезгаво попита той.
По стълбището, което водеше от улицата, се чу шум от тежки стъпки и външната врата се отвори. Болното сърце на доктора се разтуптя и той тежко се отпусна обратно на стола.
В стаята влезе мъж. Беше един фермер, един от пациентите на доктора и като стигна средата на стаята, той запали клечка кибрит, вдигна я над главата си и поздрави.
— Здрасти — извика той.
Когато докторът се изправи от стола и отговори, той така се стресна, че клечката падна от ръката му и остана да гори бавно до краката му.
Младият фермер имаше яки нозе, които приличаха на две каменни колони, подпрели тежка сграда, и малкият пламък на клечката, която гореше и трептеше от слабия вятър между краката му, хвърляше танцуващи сенки върху стените на стаята. Обърканото въображение на доктора отказа да се освободи от своите видения, които започнаха сега да се подхранват от новата ситуация.
Той забрави присъствието на фермера и въображението му избяга обратно във времето, когато беше женен. Танцуващата по стените светлина му припомни друга танцуваща светлина. Един летен следобед през първата година след женитбата жена му Елън беше дошла с него извън града. Тогава те обзавеждаха жилището си и в една селска къща Елън видя старо огледало, изхвърлено от употреба, което стоеше подпряно на една стена в някаква пристройка. Хареса й заради необикновената изработка на огледалото и жената на селянина й го даде. На връщане тя каза на мъжа си, че е бременна и докторът се развълнува както никога дотогава. Той държеше огледалото на коленете си, а жена му караше и когато му съобщи, че ще имат дете, тя гледаше далеч отвъд нивите.
Колко дълбоко се бе запечатала тази сцена в съзнанието на болния човек! Слънцето залязваше над младите царевични и овесени ниви покрай пътя. Прерийната земя беше черна и понякога пътят минаваше през къси редици дървета, които в чезнещата светлина също изглеждаха черни.
Огледалото на коленете му улавяше лъчите на залязващото слънце и хвърляше голяма златиста топка през полето и в клоните на дърветата. Сега, застанал в присъствието на фермера и докато слабата светлина от догарящата на пода клечка му припомняше другата вечер с танцуващата светлина, той си помисли, че проумява защо не бе успял в женитбата си и в живота. В онази вечер преди много години, когато Елън му съобщи за приближаването на голямото събитие в техния семеен живот, той не отрони нито дума, защото мислеше, че няма думи, с които да изрази своите чувства. Беше си създал някаква самозащита. „Казвах си, че тя трябва без думи да ме разбира и през целия живот си казвах същото нещо за Мери. Бил съм глупак и страхливец. Винаги съм мълчал, защото съм се страхувал да изразя себе си — като някакъв несръчен глупак. Бил съм горд човек и страхливец.“
— Днес ще направя това. Дори и това да ме убие, ще заставя себе си да говоря с момичето — каза той на глас и съзнанието му се върна към образа на дъщеря му.
— А, какво каза? — попита селянинът, който с шапка в ръка стоеше и чакаше да каже защо е дошъл.