Докторът взе коня си от конюшнята на Барни Смитфийлд и се отправи извън града, за да помогне на съпругата на фермера, която трябваше да роди първото си дете. Тя беше нежна жена с тесен таз, а детето беше едро, и докторът беше силно възбуден. Той отчаяно се бореше, а жената, която беше уплашена, пъшкаше и се мъчеше. Мъжът й непрекъснато влизаше и излизаше от стаята, появиха се две съседки и застанаха мълчаливи в очакване да помогнат с нещо. Минаваше десет часа, когато всичко свърши и докторът беше готов да се връща в града.
Фермерът впрегна коня му, доведе го пред вратата и докторът подкара, като се чувстваше необикновено слаб и в същото време силен. Колко просто му се струваше сега онова, което трябваше да направи! Навярно дъщеря му ще си е легнала, когато се прибере, но той ще я накара да стане и да дойде в кабинета. Ще й разкаже цялата история на своята женитба и несполуката от нея, без да си спестява нито едно унижение. „Имаше нещо много мило и красиво в моята Елън и трябва да накарам Мери да разбере това. То ще й помогне да стане прекрасна жена“ — помисли той, изпълнен с вяра в силата на своето решение.
Стигна вратата на конюшнята в единадесет часа; там седяха и си говореха Барни Смитфийлд, младият Дюк Йетър и двама други мъже. Собственикът на конюшнята въведе коня в тъмнината на обора, а докторът постоя малко, облегнат на стената на сградата. Градският нощен пазач застана до групата при вратата на конюшнята и между него и Дюк Йетър избухна кавга, но докторът не чуваше острите думи, които летяха напред-назад, нито силния смях на Дюк, с който той отговаряше на гнева на нощния пазач. Бе го обзело необикновено колебливо настроение. Имаше нещо, което той страстно желаеше да направи, но не можеше да си спомни какво. Дали това нямаше нещо общо с жена му Елън или пък с дъщеря му Мери? Образите на двете жени отново се сляха в съзнанието му и към тази плетеница се прибави и трети образ, този на жената, на която току-що бе помогнал да роди. Всичко се обърка. Тръгна през улицата към стълбището, което водеше към неговия кабинет, после спря на улицата и се огледа. Барни Смитфийлд тъкмо бе вече прибрал коня му и сега затвори вратата на конюшнята, при което висящият отгоре фенер се заклати напред-назад. Той хвърляше гротескни, танцуващи сенки върху лицата и силуетите на мъжете, които стояха и се караха до стената на конюшнята.
Мери седеше до прозореца в кабинета на доктора, чакаше го да се върне. Беше така погълната от собствените си мисли, че не чуваше гласа на Дюк Йетър, който разговаряше с мъжете на улицата.
Когато Дюк се върна на улицата, горещият гняв от днешната вечер се върна и тя отново го видя как с арогантна мъжка увереност в погледа се приближава към нея в градината, но бързо го забрави и продължи да мисли за баща си. Преследваше я един спомен от детството й. Един майски следобед, когато беше на петнадесет години, баща й я покани да го придружи на една вечерна визитация извън града. Докторът отиваше да посети болна жена в една фермерска къща на пет мили от града и тъй като бе валял силен дъжд, шосетата бяха разкаляни. Беше тъмно, когато стигнаха фермерската къща, влязоха в кухнята и ядоха суха храна на кухненската маса. Тази вечер баща й имаше някаква причина да изглежда като момче, беше почти весел. По пътя разговаряха малко. Дори на тази възраст Мери бе висока и фигурата й започваше да прилича на женска. След сухата вечеря в селската кухня той се разходи с нея из къщата и тя седна на една веранда. Баща й постоя малко до нея. Пъхна ръце в джобовете на панталоните си и като отметна глава назад, се засмя почти от сърце.
— Странно ми е като си помисля, че скоро ще станеш жена — каза той. — Когато станеш жена, какво смяташ, че ще се случи, а? Какъв живот ще водиш? Какво те чака?
Докторът приседна на верандата до детето и за миг тя си помисли, че ще я прегърне. След това той бързо се изправи, влезе в къщата и я остави сама в тъмнината.
Като си припомняше тази случка, Мери си спомни освен това, че в онази вечер от детството си тя бе посрещнала мълчаливо приближаването на своя баща. Струваше й се, че тя, а не баща й носеше вина за живота, който бяха водили заедно. Фермерът, когото бе срещнала на моста, не беше почувствал студенина у баща й. Това беше, защото той самият беше топъл и щедър в отношението си към човека, който се бе погрижил за него в час на болест и нещастие. Баща й беше казал, че работникът знаел как да бъде баща и Мери си спомни с каква топлота двете момчета, които ловяха риба в рекичката, се сбогуваха с нея, когато тя се скри в тъмнината. „Техният баща е знаел как да бъде баща, защото неговите деца знаят как да дават от себе си“ — помисли си виновно тя. Тя също щеше да даде от себе си. Преди края на нощта тя щеше да направи това. В онази далечна вечер, когато се прибираше заедно с баща си, той беше направил друг безуспешен опит да разруши стената, която ги разделяше. Проливните дъждове бяха препълнили рекичките, които трябваше да минават и когато почти бяха стигнали градчето, той спря коня на един дървен мост. Конят нервно подскачаше, баща й здраво държеше юздите и от време на време му говореше. Придошлата река громолеше силно под моста, сред една дълга равна нива до пътя прелялата вода беше образувала езеро. В онзи момент луната беше излязла от облаците и вятърът, който духаше напреко на водата, правеше малки вълни. Езерото от прелялата вода беше покрито с танцуващи светлини.