— Ще ти разкажа за твоята майка и себе си — дрезгаво започна баща й, но в този момент гредите на моста започнаха да пукат застрашително и конят се втурна напред. Бяха стигнали улиците на града, когато баща й успя да овладее уплашеното животно и неговата стеснителна мълчалива природа отново се беше възвърнала.
Мери стоеше в тъмното до прозореца на кабинета и видя баща си да идва по улицата. След като прибраха коня му, той не се качи веднага по стълбите в кабинета, както обикновено, а се помота в тъмното пред вратата на конюшнята. Понечи да пресече улицата, после отново се върна в тъмното.
Сред мъжете, които от два часа седяха и спокойно разговаряха, избухна кавга. Джек Фишер, градският нощен пазач, разказваше на останалите за някаква битка, в която бе участвал през Гражданската война, а Дюк Йетър започна да му се подиграва. Нощният пазач се ядоса. Сграбил тоягата си, той подскачаше напред-назад. Силният глас на Дюк Йетър прекъсваше сърдития глас на жертвата на неговото остроумие.
— Трябваше отстрани да го нападнеш, казвам ти, Джек. Да, господине, отстрани трябваше да нападнеш отстъпващия, и като го нападнеш отстрани, трябва да му смачкаш фасона на говедото. Ако бях на твоето място, щях да направя това — извика Дюк и гръмко се разсмя.
— Щеше да вдигнеш врява, това щеше да направиш — изпълнен с безсилен гняв, отвърна нощният пазач.
Изпратен от смеха на Дюк и компанията му, старият войник отмина по улицата, а Барни Смитфийлд, след като прибра коня на доктора, излезе и затвори вратата на конюшнята. Висящият над вратата фенер се люшкаше напред-назад. Доктор Кокрън отново пресече улицата и като стигна стълбите, се обърна и извика на мъжете.
„Лека нощ!“ — весело извика той. Един косъм, раздвижен от лекия вятър, погали бузата на Мери и тя се изправи на крака, сякаш беше докосната от ръка, протегнала се от тъмнината. Стотици пъти беше виждала баща си да се прибира вечер, но никога преди това той не беше казвал нещо на безделниците пред вратата на конюшнята. Беше почти сигурна, че не баща й, а някакъв друг човек се качваше сега по стълбите.
Тежките, тътрещи се стъпки силно кънтяха по дървените стъпала и Мери чу как баща й оставя малкото четвъртито лекарско куфарче, което винаги носеше със себе си. Непознатото весело енергично настроение продължаваше, но умът му объркано се бунтуваше. На Мери се стори, че вижда тъмния му силует на вратата.
— Жената роди — каза енергичният глас на площадката пред вратата. — На коя се случи това? Елън ли беше или другата жена, или пък моята малка Мери?
Поток от думи, един протест се изля от мъжките устни.
— Коя роди? Искам да знам. Коя роди? Животът няма край. Защо непрекъснато се раждат бебета? — питаше той.
Устните на доктора отрониха смях, а дъщеря му се наведе напред и сграбчи облегалките на стола си.
— Роди се бебе — отново каза той. — Странно е, че моите ръце помогнаха на бебето да се роди, а през цялото време смъртта стоя до мен.
Доктор Кокрън стъпи на площадката.
— Краката ми са студени и безчувствени от чакането от живота да излезе живот — тежко промълви той. — Жената се бори, а сега аз трябва да се боря.
След тропането с крака и уморените тъжни думи, излезли от устните на болния мъж, последва мълчание. От улицата долетя нов силен залп смях от Дюк Йетър.
След това доктор Кокрън се изтърколи по тесните стълби до улицата. Не издаде стон, чу се само тропането на обувките по стълбите и страшният глух шум от падането на тялото.
Мери не помръдна от стола. Чакаше със затворени очи. Сърцето й биеше до пръсване. Беше я обзела пълна и непреодолима слабост и от главата до краката й пробягваха ситни вълни от чувства сякаш малки същества с меки като козина крака си играеха по тялото й.
Дюк Йетър качи мъртвия човек по стълбите и го постави на леглото в една от стаите зад кабинета. Един от мъжете, който беше стоял заедно с него пред вратата на конюшнята, го последва, като притеснено вдигаше и отпускаше ръцете си. Между пръстите държеше забравена цигара и нейната светлина танцуваше нагоре-надолу из тъмнината.