— Бъди готова, кукличке. Не ме попита за това, но взе телефонния ти номер.
— По дяволите — изохка тя отново. — Благодаря, че си направил, каквото си могъл, Грег. Ако Рай не се сети, ще залича следите.
Грег затвори и Сали закрачи, чакайки телефонът отново да иззвъни. Какво щеше да каже? Трябваше ли да се опита да си преправи гласа? Ала следобедът мина, дойде вечерта, а очакваното позвъняване така и не идваше, така че накрая тя се изкъпа и си легна. Но сънят й бе неспокоен и Сали заспа дълбоко едва на зазоряване.
Събуди я телефонът, настойчивият звън, който бавно стигаше до съзнанието й. Отначало помисли, че това бе будилникът и се опита да го изключи, ала звъненето продължаваше. Когато осъзна, че бе телефонът, го грабна и в бързането си го изпусна на пода. Издърпа го за шнура и най-после вдигна слушалката до ухото си.
— Ало — измърмори заспало с надебелял от съня глас.
— Госпожица Джероум? — попита дълбок дрезгав глас. Нещо в този глас опъна нервите й, но тя бе прекалено сънена, за да го усети.
— Да — потвърди Сали, като едва потисна прозявката си. — Кой се обажда?
— Аз съм Райдън Бейнс — съобщи гласът и тя рязко отвори очи. — Събудих ли ви?
— Да, събудихте ме — отсече Сали, защото не можеше да се сети за нищо възпитано, което да каже, и потрепери от дълбокия му смях. — Нещо не е ли наред, господин Бейнс?
— Не, просто исках да ви поздравя за работата, която сте свършили във Вашингтон. Това беше добър репортаж. Някога, когато сте свободна, наминете към кабинета ми да си поговорим. Мисля, че сте единственият репортер от моя персонал, с когото не съм се запознал лично, а вие сте една от най-добрите.
— Аз… Ще дойда — заекна тя. — Благодаря ви, господин Бейнс.
— Рай — поправи я той. — Предпочитам да съм на ти със служителите си. И, между другото, извинявай, че те събудих, ала и без това беше време да ставаш, ако искаш да отидеш навреме на работа. — Рай отново се засмя, каза дочуване и затвори. Сали погледна към часовника и ахна. Наистина щеше да закъснее, ако не побързаше, но Рай щеше доста да почака да я види в кабинета си.
ТРЕТА ГЛАВА
Сутринта мина, без да се случи нищо друго, макар че тя дебнеше навън дали няма да се появи Рай. Трябваше да разчита на Грег да я предупреди да изчезне в тоалетната, ала телефонът мълчеше. Бром бе в командировка в Лос Анджелис и в малката им кабинка бе тихо. Нервите й започнаха да се опъват. За обед изяде една ябълка на бюрото си, защото не искаше да рискува да отиде до кафето или дори да излезе от сградата, за да не налети на Рай. Започваше да се чувства като затворник!
Малко след обеда се обади Грег.
— Качи се горе, Сал. Не искам да говоря по телефона.
Сърцето й заседна в гърлото и тя изтича по стълбите до горния етаж. Вратата на Грег, както обикновено, бе отворена и тя влезе. Той вдигна поглед от листите, които четеше. Лицето му бе мрачно.
— Току-що се обади секретарката на Рай. Иска твоето досие. Трябваше да го изпратя, нямах избор. Той още не се е върнал от обед, така че имаш няколко минути. Просто помислих, че трябва да те предупредя.
Сали преглътна заседналата в гърлото й буца.
— Благодаря, че се опита. — Успя да се усмихне. — И без това беше глупаво да се мъча да се крия. Него все едно едва ли го интересува.
Грег отвърна на усмивката й, но загрижено я проследи с поглед, докато излизаше от кабинета му.
Замислена дълбоко, като се опитваше да приеме факта, че Рай много скоро ще разкрие самоличността й, тя натисна копчето на асансьора, вместо да слезе то стълбите. Пое дълбоко въздух и се стегна.
Изведнъж осъзна, че чака асансьора и че той идва. Измърмори си колко е глупава, завъртя се и се запъти към стълбите. Ала точно когато стигна до тях, вратата на асансьора се отвори и един глас я извика:
— Сали Джероум! Почакай една минутка!
Тя обърна глава и няколко секунди гледа Рай, замръзнала от ужас, после дръпна тежката врата и направи една крачка, готова да избяга, преди да осъзнае, че това бе безсмислено. Той добре я бе огледал и изражението му й показваше, че я бе познал. Повече не можеше да го избегне. Рай знаеше коя е тя и не бе човек, който би оставил нещата дотук. Пусна вратата и се обърна към него, вирнала войнствено брадичка.
— Нали искаше да ме видиш? — попита предизвикателно.
Той измина няколкото метра, които ги разделяха. Изглеждаше напрегнат, кожата на скулите му бе опъната, устните стиснати.
— Сара! — прошепна гневно. Сивите му очи блестяха яростно.
— Сали — поправи го тя и отметна плитката през рамото си. — Сега се казвам Сали.