— Да — призна той невъзмутимо. — И освен това съм неин съпруг.
Неудържимата Марина изпищя и отново грабна Сали в прегръдките си.
— Ти си се омъжила! Кога? Защо не си ми писала?
— Нямах време — изтърси Сали, без да мисли, и хвърли на Рай един поглед, който обещаваше отмъщение. Той само й се усмихна, видимо доволен от съобщението си.
Зейн откровено се забавляваше.
— Значи най-накрая те впримчиха. Трябва да го отпразнуваме, ала не знам кога. Марина е вдигнала страната на главата си. Ще се радвам, когато всичко това свърши. — Той погледна жена си, после отклони очи, но през тези няколко секунди Сали видя изражението му и вътрешно въздъхна с облекчение. Преди отново да си надене язвителната маска, беше погледнал към Марина с всепоглъщаща нежност. Наистина я обичаше, не се бе оженил за нея само заради златната й красота.
— Не мога да остана повече, трябва да обикалям сред хората — въздъхна Марина и сложи ръка на рамото на Зейн. — Сали, обещавам ти, че след бала ще се скрием някъде и ще се наприказваме.
— До тогава — кимна Сали и Марина тръгна, съпровождана от Зейн.
— Много е красива — отбеляза Рай.
— Да — съгласи се Сали и погледна към двамата изпод ресници. — Дори по-красива от Корал.
— Би ли трябвало да споря с това?
Тя сви рамене и не отговори. Вместо това попита:
— Откога познаваш Зейн?
— От няколко години — отговори той уклончиво.
— Как се запозна с него?
— Това какво е, интервю ли? — Рай я хвана под ръка и я поведе настрани. Направи знак на един сервитьор с табла с шампанско, взе две чаши и й подаде едната.
— Защо не ми отговаряш? — настоя Сали и накрая той я погледна раздразнено.
— Защото, бебчо, не искам да ме чуят какво ти отговарям, а и Зейн не би искал. Бъди сега добро момиче и спри да си пъхаш носа където не ти е работа. — Тя го изгледа сърдито, обърна му гръб и тръгна бавно между хората, като отпиваше от шампанското си. Пъхала си носа където не й е работа! Нейната работа бе да задава въпроси и Рай го знаеше. Ала той бе най-противният човек, когото някога бе виждала, помисли си, лениво въртейки пръст по ръба на чашата си. Противен и арогантен, получаваше всичко, което искаше. — Престани да се мусиш и почни да си водиш бележки — прошепна Рай в ухото й. — Отбележи кой е тук и кой го няма.
— Няма нужда да ми казваш как да си върша работата — сопна му се Сали и отново се отдалечи от него.
— Не, това, от което имаш нужда, е хубавичко да те напляскам — измърмори той. Силата му и дългите му крака му позволяваха да не изостава от нея въпреки тълпата.
Може би се бе надявал с тази глупава забележка да я накара да се усмихне, но тя не му обърна внимание и продължи да обикаля. Сали рядко си водеше бележки на такива места, защото бе разбрала, че хората се смущават от това. Едно от качествата й бе, че имаше отлична памет и тя я използваше, като разпознаваше синята кръв и финансовите гиганти на Европа. Светските събития не бяха точно нейната специалност, ала можеше да назове името и страната на важните и не толкова важни хора.
Рай я хвана под ръка и се наведе да прошепне:
— Този отдясно е заместник държавният секретар, а до него е френският външен министър.
— Знам — отговори Сали самодоволно. Вече бе забелязала двамата мъже. — Но не виждам представители на комунистически страни и предполагам, че влиянието на Зейн се чувства.
В този момент един висок изискан господин с посребрена коса и меки сини очи се приближи към тях и протегна ръка:
— Господин Бейнс — поздрави той сърдечно Рай със силен британски акцент. — Радвам се да ви видя отново.
— За мен е удоволствие, господин посланик — отговори Рай и пое ръката му. — Сали, искам да те представя на Александър Уилсън-Хюм, посланика на Великобритания в Сакария. Господин посланик, съпругата ми Сали.
Светлосините очи на посланика грейнаха, той взе ръката й и я поднесе към устните си със старомодна галантност.
— Удоволствието е изцяло мое. — Усмихна се, а Сали измърмори някаква стандартна любезност. — Отдавна ли сте омъжени, госпожо Бейнс?
Устните й трепнаха в закачлива усмивка.
— От осем години, господин посланик.
— Боже мой, осем години! — Той я изгледа стреснато и Сали изведнъж се зачуди дали е имал причини да мисли, че Рай не е женен, когато го е срещал по-рано. Ала ако бе така, то посланикът прикри смущението си със завидно самообладание и продължи, без да трепне: — Изглеждате толкова млада, не ми се вярва, че сте женена и една година.
— Вярно е — съгласи се Рай. — Тя остарява красиво.