Сали не можеше да спре думите, които напираха на устните й, и започна да му се кара, че не се съобразява с нея, че изобщо няма чувства към нея след изпитанието, през което бе минала, болката, която бе преживяла. Ако наистина я обичаше, трябваше да си намери друга работа, която ще му позволява да е при нея, когато тя толкова има нужда от него. По средата на всичко това Рай стана и взе куфара си. Докато излизаше, подхвърли саркастично: „Когато решиш, че си достатъчно жена като за мен, обади ми се!“
Оттогава не го бе виждала.
Отначало бе съкрушена. Плака дни наред и се втурваше към телефона всеки път, когато иззвъняваше. Всяка седмица от него пристигаха чекове, ала към тях никога нямаше никакви бележки. Сякаш той смяташе да изпълнява задълженията си и да осигурява издръжката й, но нямаше желание да я вижда и да говори с нея. За него Сали не бе достатъчно жена.
Накрая, отчаяна, знаейки, че животът й не си струва да се живее без Рай, тя реши да стане жената, която щеше да е достатъчно жена за Рай Бейнс. С трескава решителност се записа в местния колеж и се зае да трупа знания, които да я направят по-изтънчена. Тръгна на курсове по езици и по всякакви занаяти, за които можеше да се сети, като се насилваше да преодолее стеснителността си. Намери си работа, наистина нископлатена, като чиновничка в местния вестник, ала това бе първата й работа и бе едно начало. С този чек, който получаваше всяка седмица, този съвсем неин чек, дойде нещо, което отначало едва ли осъзнаваше, ала което нарастваше с всеки следващ чек — чувството, че разчита на себе си.
Откри, че се справя добре с езиковите курсове, всъщност бе най-добрата в класа. Имаше вроден усет към думите и езиците и се записа в клас по творческо писане. Времето, което й отнемаше това, я принуди да се откаже от курсовете по занаяти, но интересът й към писането нарастваше стремглаво и не й се искаше да си губи времето с четки и сламки.
Заниманията, които сама си налагаше, се увеличаваха като снежна топка, докато накрая вече нямаше и един свободен час през деня. Когато започна да се сприятелява, Сали откри, че това бе лесно, че обичаше да бъде с хора. Бавно започна да се измъква от черупката, в която бе живяла през целия си живот.
При всичките си многобройни ангажименти рядко се спираше на едно място и често забравяше да яде. Килограмите се топяха и й се наложи да смени целия си гардероб. От леко пълничка стана почти прекалено слаба. Лицето й също отслабна и се откриха екзотичните й скули. Без закръглените бузи, които да ги уравновесяват, тъмносините й очи станаха огромни, а изваяните скули под тях й придаваха почти ориенталски вид. И преди бе хубава, ала сега стана нещо повече — една зашеметяваща и необикновена млада жена. Никога не бе била класически красива, но сега се открояваше сред тълпата. Косата й растеше и тя просто я върза, за да не й пречи, без да си прави труда да я реже, и гарвановочерната грива започна да пада върху гърба й.
Докато се променяше физически, се промени и цялото й поведение. Самочувствието й нарастваше и Сали откри, че има остър ум и вкус към абсурдното в живота, които караха хората да я търсят. Беше й приятно и все по рядко се сещаше за Рай.
Бяха разделени от почти година, когато Сали осъзна, че не само бе пораснала, а и се бе откъснала от него. Ежеседмичният чек от Рай дойде като откровение, защото докато гледаше дръзкия му подпис, тя бе потресена от откритието, че вцепеняващата болка я нямаше. Не само това, ако Рай се върнеше при нея сега, това щеше да попречи на вълнуващия нов живот, който бе изградила за себе си, а Сали не искаше това. Беше се променила, бе се превърнала в жена, която бе достатъчно жена като за Рай Бейнс… И сега откриваше, че няма нужда от него. Вече нямаше нужда да живее чрез него — защото имаше себе си.
Сякаш излезе от затвор. Съзнанието, че бе независима и можеше напълно да разчита на себе си, я опияняваше като тежко вино. Сега разбираше защо Рай бе поставял работата си над нея. И тя като него имаше нужда от вълнения и дори се чудеше как бе живял толкова дълго с нея.
С огромно облекчение върна чека на Рай на служебния му адрес с кратко писмо, в което обясняваше, че има работа и се опитва да се издържа сама, следователно няма нужда повече той да я издържа, макар че му бе благодарна за загрижеността. Това бе последното общуване между тях и то бе доста едностранно, защото Рай така и не отговори на писмото й. Чековете просто престанаха да пристигат.