Тя въздъхна. Чувстваше се в капан. На повърхността предложението изглеждаше логично, ала Сали знаеше, че това бе само начин да я постави под неговата опека, където според него й беше мястото. Ако имаше малко ум в главата, щеше да си отиде при първа възможност, дори ако това означаваше да жертва ръкописа, но вече бе пропуснала една такава възможност и с болка си призна, че бе прекалено късно да завоюва свободата си. Отново бе впримчена от собствената си глупава и безнадеждна любов към Рай, както знаеше, че любовта й не бе споделена, освен на най-ниско ниво — физическо желание. Той я желаеше й поради тази причина я искаше около себе си, ала какво щеше да стане, когато тя отново му омръзнеше? Щеше ли просто да си отиде, както бе сторил преди? С пълното съзнание, че отново предоставя сърцето си да бъде разбито, Сали се вторачи в салатата си и каза безизразно:
— Добре.
Рай ахна.
— Просто така? Без спорове, без условия? Дори без въпроси?
— Не ме интересуват отговорите — сви рамене тя. — Уморих се да се боря с теб, а и искам да си довърша книгата. Извън това другото не ме интересува.
— Можеш да вдигнеш самочувствието на мъжа до небесата — измърмори той под носа си.
— Ти моето направо го смачка — сряза го Сали. — Не очаквай да те галя с перце. Получи каквото искаше, да не работя и да живея с теб, но не искай от мен сляпо обожание, защото се е изчерпило.
— И без това никога не съм го искал — отсече Рай. — И, за твое сведение, не се опитвам да те вържа. Възразявах срещу тази конкретна работа, поради причини, които знаеш. Всичко, което искам от теб, е време да бъдем заедно, да се опитаме да се получи. Ако не издържим за живеем заедно шест месеца, ще обмисля възможността за развод, ала най-малкото, което можем да направим, е да опитаме.
— И ако не се получи, ще се разведем? — попита тя недоверчиво. Искаше да бъде сигурна.
— Тогава ще говорим за това.
Сали се вгледа в непреклонното му лице и разбра, че той нямаше да й даде обещание за развод, затова отстъпи още веднъж:
— Добре, шест месеца. Но аз ще работя върху книгата си, няма да ти готвя, да ти пера дрехите и да чистя. Ако търсиш малката домакиня, ще останеш разочарован.
— В случай, че не си забелязала, аз съм богат човек — каза Рай подигравателно. — Не очаквам жена ми да пере.
Тя вдигна глава и го погледна.
— Какво искаш, Рай? Освен компания в леглото, имам предвид, а това можеш да го имаш по всяко време, без да си правиш всичкия този труд.
Гъстите му мигли засенчиха очите му и той измърмори дрезгаво:
— Не е ли достатъчно? Искам теб. Да го оставим така.
За нейна изненада се оказа, че споразумението им работи доста добре и те бързо свикнаха да живеят заедно. Рай всяка сутрин ставаше и сам си приготвяше закуска, после, когато бе готов за излизане, я събуждаше с целувка. Сали закусваше, без да бърза, после прекарваше остатъка от сутринта в кабинета. Госпожа Хърман се оказа пълна побеляла жена, въплъщение на сръчността. Тя продължаваше да се грижи за апартамента както и преди, приготвяше обед за Сали, готвеше вечерята и си тръгваше точно преди Рай да се върне.
Сали сама сервираше вечерята и докато ядяха, Рай й разказваше как вървят нещата в списанието, какво се бе случило през деня, задаваше й въпроси за книгата й. Тя установи, че се чувства забележително добре с него, макар отношенията им така и да не бяха стигнали до истинско приятелство. Чувстваше, че и двамата задържат по нещо от себе си, ала може би това трябваше да се очаква, когато двама души с такава силна воля се опитваха да живеят заедно. Винаги витаеше мисълта, че най-важни са добрите обноски, иначе крехкият им брак можеше непоправимо да се пропука.
Дните прераснаха в седмици и докато купчината страници в кабинета растеше, Сали свикна да цени съветите и опита на Рай. Нейният собствен стил на писане бе прям и непосредствен, ала Рай имаше дарбата да стига до същността на идеята. Стана им навик след вечеря той да чете какво бе написала през деня и да дава мнението си. Ако нещо не му харесваше, казваше, но винаги ясно й показваше, че според него като цяло работата й бе добра. Понякога тя изхвърляше цели глави и започваше отначало, всичко заради критиката му, ала друг път упорито държеше на собствените си думи, защото чувстваше, че те по-добре изразяват онова, което иска да каже.
Изглежда най-добре работеше вечер, когато Рай седеше в кабинета с нея, четеше статии и документи, които бе донесъл вкъщи, или правеше предварителни проучвания за документалния филм, който трябваше да започне след три месеца: Той й се струваше доволен, бяха изчезнали всички следи от безпокойство, които помнеше, сякаш наистина бе погребал нуждата си от приключения. По някакъв странен начин и Сали бе доволна — духовното стимулиране, което получаваше от създаването на книгата, бе повече от достатъчно, за да ангажира въображението й. Работеха заедно в хармония и в относително мълчание, нарушавано само от звъна на телефона, когато Грег се обаждаше, и от коментарите, които някой път си разменяха.