После в живота й се намеси съдбата. Мостът, по който караше, се срути, и макар Сали да бе достатъчно далеч, така че колата й не падна в реката отдолу, няколко други коли зад нея нямаха този късмет. Без дори да мисли какво прави, тя помогна за спасяването на оцелелите и взе интервюта от всички. След това отиде в редакцията на вестника, където работеше, напечата репортаж за инцидента, включвайки собствените си живописни впечатления на очевидец, и го даде на редактора. Репортажът бе отпечатан и й предложиха нова работа като репортер.
Сега, на двадесет и шест години, Сали беше завършила следването си, бе репортер в едно от добрите седмични новинарски списания и страстта й към нови преживявания не бе избледняла. Сега напълно разбираше защо опасностите не бяха накарали Рай да се откаже от работата си, защото и тя се наслаждаваше на опасностите, на вълнението да излита с хеликоптер, докато от земята го обстрелват с автомати, на веселието да каца със самолет, на който само единият двигател работи, на удовлетворението от добре свършена трудна работа. Бе дала под наем къщата си и сега живееше в спретнат двустаен апартамент в Ню Йорк, който бе просто едно място, където спираше между командировките. Нямаше цветя и домашни животни, защото кой би се грижил за тях, докато Сали бе от другата страна на света? Нямаше интерес към романтични връзки, защото никога не се застояваше дълго на едно място, ала имаше безброй приятели и познати.
Не, помисли си сънено, когато най-после започна да се унася, сега не искаше Рай да се връща в живота й. Само би попречил на нещата, които й харесваха. Но като се замислеше, той едва ли би се интересувал какво прави тя, ако по някакъв начин все пак я познаеше, а това бе малко вероятно. В края на краищата, не бе мислил за нея седем години. Защо щеше да започне да мисли сега?
ВТОРА ГЛАВА
Сали застана пред огледалото и погледна снимката, която държеше в ръката си — тя на осемнадесет години. После погледна към отражението си, търсейки разликите. Най-очевидната бе, че сега имаше скули вместо бузи. Косата също, разбира се, тогава едва покриваше ушите й, а сега бе дебела плитка, която стигаше до кръста й. Единственото, което не се бе променило, бяха очите, големите й тъмносини очи. Ала ако носеше тъмни очила винаги, когато мислеше, че може да налети на Рай, можеше до безкрай да скрива самоличността си от него.
Бе обмислила въпроса от всички страни и бе решила да не разчита на благоразположението му, което в най-добрия случай бе въпрос на шанс. Той можеше да кипне от някоя дреболия, бе непостоянен, непредсказуем. Най-умното бе да го избягва, доколкото бе възможно, и да се опита да не позволи на Грег да я представи на собствения й съпруг като стара приятелка от родния му град.
Рай се очакваше да пристигне тази сутрин. Вчера бе съобщена новината, че списанието е продадено на Райдън Бейнс, който вече нямаше да работи като чуждестранен кореспондент и щеше оттук нататък да посвети времето и способностите си на публикуването на новини, освен в изключителни случаи, когато щеше да прави документални филми за специални събития. Цялата сграда бе бръмнала от тези новини. Репортерите ветерани изведнъж бяха станали неспокойни, преглеждаха работите си и ги сравняваха с директния, рязък стил на Рай. И Сали вече бе чула стотици коментари от развълнувани жени колко красив бе Райдън Бейнс. Дори жени, които бяха щастливо омъжени, бяха във възторг, че ще работят с него. Той бе нещо повече от известен репортер. Беше знаменитост.
На Сали цялата тази работа вече й бе омръзнала. Първото, което щеше да направи тази сутрин, бе да помоли Грег да я прати в командировка, където и да било, докато нещата се уталожат. Вече бяха минали три седмици от последната й командировка, така че никой нямаше да се изненада, че не я свърта на едно място. До благотворителния бал в Сакария оставаше повече от месец и тя не мислеше, че ще може да чака спокойно дотогава.
Изведнъж забеляза колко бе станал часът и хвърли последен поглед към стройната си фигура — стегната и делова в тъмносините панталони и синята копринена риза. Косата й бе прибрана и сплетена в дълга плитка и като последно бе добавила тъмни очила. Ако някой я попиташе, щеше да каже, че има главоболие и от светлината я болят очите. Очилата не бяха толкова тъмни, че да не може да работи с тях, ако се наложи.
Вече трябваше да бяга и понеже асансьорът в сградата, в която живееше, бе прословут с това, че идва много бавно, Сали хукна по стълбите, като прескачаше по две. Стигна до спирката в момента, в който автобусът затваряше вратите, и започна да вика и да чука, докато шофьорът отвори и се засмя: