Инженерът по поддържането силно се сконфузи:
— Но нали ще коригират паметта му!
— Казвам го, за да видите всички колко деликатно е всяко съприкосновение с другите времена и общества. Циана, няма ли да покажеш най-после, че все пак си научила нещичко при мен?
— Бъди разумен — приближи се тя с подсмърчане към Кирил. — Това, което искаш, е несериозно. Темпоралните машини за теб досега бяха невъзможни, нали? Невъзможни бяха и полетите във времето. Така трябва да си остане и занапред, иначе ти ужасно ще се измъчваш с неща, които за всички около теб ще бъдат невероятни и смешни. Това ще те разболее, нали разбираш… — Тя очевидно подмени в последния миг думата „полудееш“, но той и без нея вече се виждаше как представя младата си съпруга: „Тя е от двайсет и четвъртия век. Ние с машината на времето…“ Наистина щяха да натикат и двамата в лудницата!
— Не се сърди, мили! Аз още там ти казах, че други са жестоките неща. Времето, то е най-жестокото от всички ни. Дай да те целуна за сбогом!
Кирил болезнено констатира, че и след толкова века се употребяват същите баналности; с такива лафове бе го зарязала и Ветка, след като се върна от Африка, където беше две години на работа. Циана обаче му подвикна:
— Отвори си устата!
— Циана! — викна й професорът, но тя бе вече извадила от джоба си малко флаконче и докато Кирил осъзнае защо трябва да отваря уста, напръска и гърлото, и цялото му лице с прохладно-ароматна, вероятно дезинфекцираща течност.
После продължително целуна устните му и пак ги напръска.
— Върви сега с него!
Професорът се смееше добродушно-иронично.
— Беше по правилата, но то не обезсилва другите грешки.
А там, край реката, бе забравила за флакончето — сети се Кирил Монев и от това му стана още по-мила. Той понечи да повтори целувката от своето си време, но Циана му се изплъзна и се отдалечи с ново подсмърчане към проклетата машина. От люка й ревниво я гледаше другият инженер.
Кирил благоволи най-после да тръгне с професора по простата причина, че нямаше друг избор. Тук никой не го искаше.
— Защо отказвате да разговаряте с мен, щом и без това ще заличавате паметта ми?
— Моята няма да бъде коригирвана.
— И толкова ли не съм ви интересен? — горестно недоумяваше човекът от двайсетия век.
— За вашето време има достатъчно източници на информация.
— Моля ви, не бъдете несправедлив към момичето! Вината е у мен, защото аз…
— Ето, продължавате да се намесвате в нашата епоха! — позасмя се професорът и го покани да влезе в луксозната кабина на институтското метро, което щеше да ги откара в специалната психологическа лаборатория…
А от нея Кирил Монев се събуди край любимия си вир с чувството, че е задрямал за не повече от минутка под върбата. Не видя нито пръчките, нито раницата си и яростно запсува целия тоя крадлив свят. Пък и имаше защо: с години набавяни, рибарските му принадлежности бяха скъпи, а с инженерската заплата трудно щеше скоро да се снабди с нови.
Щом го видя толкова отчаян, поувехналата му хазайка, която още не губеше надежда да го приюти в обятията си, го посрещна силно обнадеждена. Макар като повечето жени да не понасяше миризмата на риба, тя и риба бе прояла все заради тази своя надежда, затова шумно се солидаризира с него против „крадливия свят“. А насред вайканиците го запита в отпуска ли е?
Така Кирил Монев узна, че е четвъртък, а отваряйки шкафа да прибере рибарските си дрехи, видя там и пръчките, и раницата си. Те също му потвърждаваха, че не е неделя, потвърдиха го и двамата приятели, на които се обади по телефона. Защо тогава бе отишъл на реката? И кога? Хайде — объркал дните, но как ще отиде на реката пък без пръчките си?…
Паметта му не даде отговор на нито един от въпросите. В нея продължаваше да си лежи усещането, че е неделя, че е ходил на риба, че дори е изпуснал сома, който обитаваше неговия вир. Тази необяснима амнезия така го потресе, че той си легна рано — хазайката пак му прости, че не при нея — и цяла нощ го въртяха на шишовете си разни кошмарни видения. В петъка трябваше да съчинява някакво внезапно неразположение, защото не можеше да каже истината, а неразположението минало пак така внезапно, та не успял да отиде на лекар. Началникът отдавна го мразеше и му заяви, че ще прояви великодушие: щял само да приспадне деня от годишната му отпуска. А в неделята естествено Кирил Монев отиде на същия вир с надеждата да попълни страшната празнина в своята памет и колекцията си от сомски мустаци, които събираше спиртосани в бурканче.
До обяд не се обади друго освен дребен уклей на леката пръчка, но той го събираше в кофичката за стръв, уповавайки се на вечерното кълване. Кри се по сенките, къпа се, дрема, а при едно случайно обръщане назад видя на полянката отвъд храстите необикновена машина. Дори летяща чиния сигурно не беше, защото приличаше на триметрово джезве. Той припълзя през храстите и зачака да излезе нещо от нея, а докато чакаше, я скицира върху цигарената си кутия, записа и часа на появата й.