След десетина минути в средата на джезвето се отвори люк и на поляната скочи тъничка фигура в металоцветен пилотски костюм. Тя загледа слънцето и хоризонта, от време на време навеждаше глава към малкото уредче в дланта си и очевидно установяваше къде се е приземила. А когато обърна глава и към реката, се оказа, че сребристият мек шлем обрамчваше едно обикновено земно лице: миловидно моминско лице, вдървено от безпомощност и смут! Тъй като от странния летателен апарат не излезе друг човек, Кирил храбро се надигна, отпуши гърлото си с две-три кхъ-та и каза:
— Здравейте! Търсите ли нещо?
Момичето чак подскочи от уплаха. Дълго оглежда с боязън старите му рибарски дрехи, пак огледа местността и като се увери, че са сами, попита с усмивка:
— България?
Усмивката и беше прекалено плаха, за да излезе подкупваща, и Кирил пак си помисли за шпионаж, диверсия и прочее плашещи съвременника явления. Но пък радостта й, когато чу потвърждението му, бе импулснвна и искрена, та той с готовност би забравил подозренията си, ако тя не бе го запитала:
— Моля, извинете, коя дата е днес? И годината, моля!
Каква беше тая амнезия, която обхващаше човечеството? Или само хората край този вир? Кирил изгледа келявата върба, в чиято сянка бе постлал найлоновата си пелерина — не приличаше на митичните дървета-отровители в джунглата на Амазонка.
Хубавицата — също както Кирил в четвъртък — понесе тежко истината: пребледня, олюля се. Той й се притече на помощ, но тя бързо изопна тяло и тръгна да се качва в машината си.
— Благодаря! Извинете, че ви обезпокоих.
Кирил тръгна подире й.
— До скоро виждане.
— Никога няма да се видим! — тъжно отвърна тя през рамо.
— О, как може да сте толкова жестока! — извика той пресилено драматично, защото патриотизмът го задължаваше да я върже и да я откара в милицията.
Загадъчната пилотка клъвна тая по-банална и от торния червей стръв, спря се в готовност за разговор.
— Не аз, други са жестоките неща. Много, много са жестоки!
Тя разкопча кокетния си шлем и освободи разкошна лъскава коса, която придаде женска завършеност на лицето й, направи го красиво.
— Има ли наблизо други хора?
— Не, дори и такива като мен няма.
— Вие какъв сте?
— Въдичар.
— Какво е то?
Възможно ли беше наистина да не знае, или не знаеше само думата? Кирил й съчини специален отговор в стила на флирта:
— Не се бойте, те само приличат на хора и дори се размножават като тях, но иначе са съвсем безобидни.
Тя дълго и по детски сериозно го изгледа в очите, докато проумя шегата му. Кирил нагази обратно в храстите, усетил, че тя ще го последва.
— Въдиците са ей там! Елате, ще ви покажа!
— Ако няма да ви преча… — отвърна тя. — Имам нужда да си почина за минутка…
И много комично се стараеше да не стъпче с нежните си сребристи ботушки някой храст или бурен.
Темпоралната машина цъфна като бляскаво метално цвете на стометровата височина, където преминаваше от полет във времето към полет в пространството, и безшумно се заспуска към бялата писта. Очакваха я професорът, ръководител на Темпоралните полети, и инженерът по поддържането. Щом кацна, люкът и автоматично се отвори, но не се показа никой.
— Циана, защо не излизаш! — викна професорът. — Циана!
Студентката, която се връщаше от учебен полет, скочи като самоубийка с главата напред, но в последния миг се извъртя и стъпи на елегантните си ботушки. След нея от люка се провесиха два съвсем други — дълги, груби и кални — ботуша. Студентката виновно ги посочи с пръстче.
— Той ми помогна да поправя машината и всичко стана съвсем случайно.
Професорът зина да й се скара, но си спомни, че случилото се е заличено и в паметта на тая калпава студентка, която бе забъркала цялата каша, та изрече с повече досада, отколкото с укор:
— Не говори глупости, момичето ми, само утежняваш положението си! Хайде, слизайте — каза той със същата досада и на Кирил Монев.
Досадно бе и всичко, което щеше да стане по-нататък, защото за професора, чиято памет не бе коригирана, то щеше да се извърши за трети път. Вече два пъти инженерът по поддържането връщаше обратно колегата си от двайсетия век, но машината даваше някаква разсейка и го стоварваше в предходния четвъртък, вместо в неделята. Да, всичко щеше сега да се извърши за трети път — дума по дума, жест по жест! Прапрадядото щеше да протестира, щеше да настоява да му дадат обратно студентката, трябваше дълго да го увещават и за коригирането на паметта му… Дори идиотската засечка на институтското влакче щеше да се потрети, а професорът по темпоралните полети щеше да е все така безсилен пред настъпилата бъркотия във времето.