Когато влязоха в една от кабинките на институтското метро, за да отидат в психолабораторията, инженерът от миналото бе вече се примирил с участта си и надничаше навсякъде с професионален интерес, макар професорът да му напомни, че, все едно, след малко той всичко ще е забравил. За беда влакчето спря някъде между третата и четвъртата спирка. Веднага стана нетърпимо задушно, защото климатичната инсталация също бе спряла. Контролиращият движението робот обаче не закъсня да се обади по скритите репродуктори: „Молим пътниците за извинение! Престоят е непредвиден, влакът не е на спирката…“ — Сякаш пътниците не си го знаеха и сами.
Роботите, както обикновено, много бързо отстраниха повредата, но сега пък оня говорещ глупак, контролният робот, направи някаква засечка и продължи да настоява, че престоят бил непредвиден, макар влакът да пътуваше отново с бясната си скорост. Докато аварийните роботи го усетят и се заемат пък с него, главите на пътниците се подуха от молбите му за извинение.
Само на инженера от миналото това досадно повторение като че ли не подействува или, по-точно: подействува му по един трудно обясним начин. Той се хилеше злорадо през цялото време, а накрая изрази желанието си да уринира. Професорът го накара да повтори странния си израз и още повече се озадачи, защото се оказа, че нежеланият гост от миналото не желаел да пикае изобщо и както е прието, а тъкмо върху тяхната техника. Това, разбира се, не можеше да му се разреши, защото щеше да бъде вмешателство в съвремието. На професора много се искаше да разбере механизма на такова необикновено желание, но не си позволи да разпитва инженера — това също щеше да бъде непозволено получаване на информация. И той се задоволи с хипотезата си, че вероятно честите повреди на примитивните машини в оня далечен двадесети век са действали на хората му диуретично.
Този път професорът по темпоралните полети лично присъствува, когато ремонтните роботи извършиха последната диагностика на машината, собственоръчно програмира полета и лично отведе приспания инженер в миналото. Пространствено отново кацнаха безпогрешно край съдбоносния вир, но отново в тогавашния четвъртък. А в последвалата го неделя Циана от трети курс за четвърти път им докара този досаден тип, който, макар и да не бе виновен, им ставаше все по-антипатичен.
Упоритостта е едно от най-ценните човешки качества; до голяма степен на нея се дължи човешкият прогрес и в бъдещето нейната цена щеше все повече да се покачва. Ето защо професорът осъзна, че е невъзможно да прикрие скандала, предизвикан от лекомислената студентка, чак когато Кирил Монев за единадесети път скочи с калните си рибарски ботуши на белия полигон. Поне да ги измиеше, та да не трябваше после да се мие цялата писта, но как да му го внуши, като в психолабораторията заличаваха от паметта му всичко, свързано с полета!
Професорът поиска да предоставят на Института нова темпорална машина, за което трябваше да дава неприятни обяснения и да изтърпи специалната комисия лично да се увери, че в машината има неустановима повреда в настройката. Комисията изчака Циана и Кирил да пристигнат за дванадесети път и чак тогава отпусна другата машина. Тя не се отличаваше по нищо от първата и естествено също върна инженера в четвъртък, а в неделя го докара обратно. И едва след като трета машина за седемнайсети път направи същото, комисията стигна до становището, че не в машините е вината. Понякога, макар и рядко, във времето настъпваха подобни деформации — учените ги наричаха „прагове“ или „зовове“ — които предизвикваха разсейки в движението на машините из него. Явлението още не бе изучено добре, следователно и съвременните темпорални машини не притежаваха възможност да коригират тези деформации, които възможно бе и самите те да предизвикват — както свръхскоростните самолети деформираха пред себе си въздушното пространство.
Наложи се целият научен съвет на Института по древна история да решава как да възстанови нормалното положение на нещата. А макар да бе противозаконно и опасно за психическото здраве на човека от миналото, нямаше друг изход, освен да го върнат, без да заличават каквото и да било в паметта му, и го задължат да не ходи в неделя на реката. Щяха да коригират само паметта на студентката.