Преди това обаче трябваше отново да му се обяснява, че най-малкото един институт по история ще си позволи да допусне такова объркване на историята, като му даде студентката за съпруга. Видяха се принудени да му разкрият докрай и защо не бива да ходи на реката в неделя, понеже той, ядосан от отказа, се развика, че нямали право да се месят в работите на техния век, че не те ще му платят загубения ден от отпуската и че щял да ходи за риба, когато той си поиска. А щом узна причината, той се захили, както бе правил това седемнайсет пъти в институтското метро, и за осемнадесети път изяви — сега вече пред целия институтски съвет — странното си желание да уринира върху темпоралните им машини, с които само тормозели хората. Изглежда, хипотезата на професора за диуретичния ефект на повредите се потвърждаваше.
Научният съвет също не разбра корена на необичайното му желание, но е простимо хората от двайсет и четвъртия век да не разбират някои желания на своите далечни предшественици. Само младият инженер по поддържането на машината се засегна и каза на Кирил, като се пазеше да изрази своята ревност:
— Колега, доколкото знаем, тъкмо по ваше време е открит така нареченият Закон на Мърфи, който гласи, че всичко, което може да се повреди, се поврежда.
В отговор обаче инженерът от миналото пак се захили:
— Ама вие тоя закон на сериозно ли сте го взели?…
Не им разрешиха да продължат спора, защото, след като нямаше да коригират паметта му, ставаше още по-недопустима всяка размяна на информация. И с нова надежда набутаха своя далечен прапрадядо обратно в машината, заклевайки го още веднъж и хорово да не ходи скоро на реката. А той се кикотеше като вече полудял и викаше:
— Ами сома? Хайде нашата памет сте заличили, ами сома, горкия, на маймуна го направихте! Седемнайсет пъти! Това не е ли вмешателство, ха кажете де! Не е ли вмешателство…
Тези прощални минути си останаха по-късно за инженер Кирил Монев единствената утеха, защото той бе принуден жестоко да изстрадва своята среша с бъдещето, без да има с кого да сподели мъката си — нали всеки негов съвременник веднага би позвънил на медицинската „Бърза помощ“! А страданията му започнаха веднага с тридневните колебания дали да спази обещанието си и да не ходи в неделя за риба. Какво ли би станало, ако задържеше насила хубавата студентка заедно с машината й?…
Джентълменската дума отстъпи под напора на любопитството му едва в последния миг, та Кирил пристигна тъкмо когато Циана се обръщаше към реката с компасчето в ръка. И щеше да хукне към нея с разтворени обятия, но го спря осъзнаването, че е заличен в паметта на момичето, че то не ще го познае и никак няма да му се зарадва. А докато се питаше дали изобщо да предприеме нещо, или да не участвува повече в тази бъркотия с историята, иззад храстите край неговия вир се надигна друг рибар.
Циана го изчака да се приближи. Двамата си поговориха нещо, после тя изчезна с него във върбалаците. Всичко у Кирил Монев заскърца от ревност и злоба. Той използува сгодата и отмъстително нарисува с пълни подробности темпоралната машина в бележника, които специално бе взел със себе си, после дълго още се поти в своето скривалище, докато двамата най-после се появиха с вида на младоженци, отправящи се към спалнята си. Качиха се в машината и безпрепятствено отлетяха.
— Хак му е! — рече Кирил подире им, но се усети несправедлив.
Природата — а ето че заедно с нея и времето — доказано не търпеше вакуума, пък на реката е така: който превари!
Той отиде да провери какви са пръчките на колегата му и дали сомът не би се съгласил за осемнайсети път да налапа куката. Под върбата обаче върху постлания вехт шлифер лежаха обикновена еднодневка и две торбички с гъби. Младият мъж, когото Циана бе отвлякла вместо него, се оказа гъбар.
— Горкият! — въздъхна Кирил Монев и сам не знаеше заради кое го съжалява: задето бе гъбар или за бъдещето, в което онзи вече се намираше. Как ли се пулеха сега насреща му професорът и оня там по поддържането, който изглеждаше влюбен в Циана?!…
Той взе гъбите като подарък за хазайката си — все едно, ако върнат и гъбаря в предния четвъртък, те нямаше дори да са поникнали! — и се прибра окончателно в нормалните измерения на времето и пространството: тази вечер в отдавна очакващите го обятия на хазайката (И защо пък не, след като и в далечното бъдеще жените си оставаха такива вятърничави!), а от понеделник — отново в своя си институт.
Но тъгата си беше тъга и копнежът си беше копнеж и нито нещастието на гъбаря, нито щастието в прегръдките на хазайката можаха да ги утолят. В сънищата му продължи сегиз-тогиз да каца една машина на времето, а от люка й обикновено подаваше глава грамаден сом. Сомът хапеше въздуха с широката си уста и уж на български му говореше, пък не му се разбираше нищо…