На другия ден след такива сънища инженер-конструкторът Кирил Монев унило рисуваше някакви странни джезвета. Когато веднъж го запитаха какво представляват, той импулсивно отвърна: темпорална машина. И веднага викна разярено:
— Е, та какво? Вие като по цял ден рисувате човечета, защото няма кой да ви купи изобретенията, аз не мога ли да си конструирам пък машини на времето?
ВТОРА ГЛАВА
Не узнавай бъдещето си
Веднага си личеше, че този мъж не е от нейния век. Беше облечен в грубо ушити дрехи, обущата му също бяха груби и кални. На лявата му буза розовееше голям белег. В началото на двайсет и четвъртия век едва ли някой би изглеждал така. А и природата наоколо, сурова и занемарена, съответствуваше на вида му. Тревата на поляната, където кацна, беше осеяна със смачкани кутийки, с книжни и синтетични отпадъци, малко по-нататък лежеше захвърлено дебело колело от черна гума.
Опитът й да установи по уредите къде и кога се е привременила излезе неуспешен и Циана реши да го запита. Въпреки страховития белег лицето на мъжа излъчваше ум и доброта. Правилникът я задължаваше да избегне тази среща, но студентката предпочиташе да разсъждава, вместо да се подчинява. Щом машината бе дала толкова голямо разсейване, без уредите да го регистрират, непременно трябваше да узнае какво отклонение е дала, та съответно да коригира програмата. Иначе кой знае къде щеше да се озове в обратния си път.
— Добре дошли — каза мъжът на изненадващо добър български и Циана си отдъхна от напрежението и страха: намираше се в границите на своята родина, макар и в далечното й минало. — Откъде идвате? Да ви помогна с нещо?
Вероятно наблюдавал приземяването й, той сигурно бе храбър мъж, щом така безстрашно идваше при нея, но явно очакваше нещо друго, защото чак заекна от разочарование, като му отговори.
— Ама не сте ли от чужда цивилизация?
— Може и така да се каже — отвърна уклончиво тя. — По-скоро: друга цивилизация, иначе пак си е българска, човешка.
Тя си помисли, че каквото и да му разкрие, в тия древни времена никой не би му повярвал, така че информацията, която ще му даде, нямаше да представлява опасно вмешателство.
— Значи, това… това не е летяща чиния?
— Прилича ли ви на чиния?
— Не, ама… както се приземи…
— Е, да, такива машини вие нямате. Извинете, коя година сме днес? — запита Циана и едва не подсвирна: бе попаднала чак в двайсетия век, време, най-строго забранено за посещения.
Трябваше веднага да отлети, но страхът от обратния полет не й даде да помръдне, а този мъж, макар сам да изглеждаше уплашен, излъчваше спокойствие и уют. Ето той сякаш отгатна състоянието й:
— Аз съм си постлал ей там! Много хубаво местенце, сенчесто и прохладно.
— Да, имам нужда малко… Няма ли да ви преча?
Слънцето печеше твърде силно и Циана разтвори пилотския си костюм чак до пъпа. Дори това леко разголване шокира мъжа от двайсетия век, но смущението му беше толкова симпатично, че тя реши да се позабавлява.
— Ох, ако при вас не се смята за неприлично, бих се окъпала дори. Водата изглежда чиста.
— Защо да е неприлично? Аз няма да гледам.
— Ааа, не ви вярвам! Вие изглеждате любопитен мъж и сигурно обичате да гледате, когато се къпят жени.
Белегът му порозовя, но той отвърна с достойнство:
— Мъжът не би бил мъж, ако не е любопитен към жената.
Тя приседна на стария шлифер, който той бе постлал край самата вода, посочи обезпокоено двете торбички с гъби:
— Защо сте брали това?
— Да ги ям. Искате ли да ви опека?
— Но те са отровни!
— Бъдете спокойна, аз от дете съм гъбар.
— А при нас няма вече неотровни. Казват, че всички гъби били мутирали и произвеждат отрови.
— Къде при вас?
— В двайсет и четвъртия век.
— Аха! — рече той. — И това е машина на времето, нали?
Хем искаше да го провокира, хем й стана криво.
— Разбирам, трудно ви е да повярвате. Както и аз не бих яла от вашите гъби, колкото и да ме уверявате…
— Пък аз си помислих, че сте Мата Хари — рече той насмешливо и измъкна от еднодневката си термоса.
Тя отказа да пие и от кафето му, но настоя да узнае коя е Мата Хари и той й разказа за прочутата красавица шпионка от Първата световна война.