И той отново й стана много мил, защото, макар и толкова древен, веднага оцени елегантната й самоирония. А като изслуша необикновено живописно поднесения й разказ за великия древногръцки скулптор Праксител и неговия модел Фрина, тя плесна с ръце, както са пляскали и момичетата далеч преди двайсет и четвъртия век:
— Ау, сигурно е много интересно да си хетера! За първата научна степен непременно ще си избера като тема този Праксител! А това на лицето ви герб ли е?
Белегът на лявата му буза наистина напомняше избелял отпечатък на герб.
— Не, от подкова е. Да ми носи щастие — отвърна той, а изкуствената му усмивка очевидно прикриваше някакви комплекси, свързани с този белег.
— Какво е подкова?
Конете живееха при тях в резервати, на свобода, я тя за пръв път чуваше, че някога се налагало да бъдат подковавани. Той добавя накрая, че за съжаление подковата била от магаре, та и щастието му било магарешко. Тя не разбра шегата.
— А някакъв обичай ли е?
— Как ще е обичай! Когато бях малък, ме ритна едно магаре.
— Истинско магаре? — изписка възторжено Циана, сякаш нямаше по-голямо щастие от това, да те ритне магаре.
— Другите магарета не ритат по този начин — рече той и отново двайсет и четвъртият век не разбра двадесетия.
— Може ли да го пипна? — протегна ръка двадесет и четвъртият и носталгично въздъхна. — А у нас вече не е възможен никакъв белег. Имаме едни средства за регенерация и кожата веднага се възстановява.
Белегът се изчерви, преди тя да бе го докоснала. Но и цялото лице се обагри, така че той почти изчезна в общата червенина.
— Наистина ли ви харесва? — смаяно пошепна двадесетият век и примижа под милувката на бъдещето.
— Отначало си помислих, че е печат за принадлежност. Нали някога са дамгосвали робите с огнен печат, та да не бягат. Но и така е хубаво.
— Е, много объркахте вековете, колежке! Добре, че не сте при мен на изпит! — позасмя се той и тя скочи разтревожена.
— Край на контакта!
— Моля? — изненада се неприятно кандидатът на историческите науки.
— Край на контакта казах. Трябва да си вървя. А вие прекалено хубаво разказвате! Опасно е за един историк. Той все пак трябва да вярва повече на фактите и очевидностите, отколкото на въображението си — повторно се надсмя тя на предишната му сентенция.
Беше й приятно да го дразни, а това още веднъж подсказваше, че може би вече се е влюбила.
— Останете мъничко, моля ви! — тръгна той подире й.
— Не бива. Ако не успея при програмирането на обратния полет да залича този час, ще ме спукат на изпита.
Кандидатът не я разбра, но то бе простимо, защото нищо не разбираше и от темпорални машини.
— Не беше ли хубав този час? Защо трябва да го заличавате?
На нея също й дожаля и тя си позволя да му обясни подробно, че се намира в първи самостоятелен учебен полет, че е трябвало да се привремени другаде (той не веднага съобрази, че машината на времето не се приземява) и че е била длъжна веднага да отлети обратно, без да влиза в какъвто и да е контакт с погрешно улучената епоха. А казвайки това, чак сега осъзна истински каква беля е направила.
— Много ви моля, не вярвайте, не вярвайте на тази ни среща! Кажете си, че е било сън, защото иначе ще си въобразите, че сте полудели, и ще страдате!
Той пламенно улови ръцете й.
— Циана! Кощунство е за един историк да унищожава събития! Нима ще ви позволи сърцето да заличите този час, в който аз познах любовта?
Тя чак се просълзи от този очарователно архаичен начин да изразяваш любовта си.
— Да, нашата среща наистина е история! Но история, на каквато човечеството няма право.
Издърпа лявата си ръка, бръкна в джоба и му подаде малка мекостенна капсулка.
— Глътнете това!
Той се изплаши, решил навярно, че една Циана, чийто баща е химик, едва ли ще раздава капсули с безобидни химически вещества.
— Така ли искате да унищожите историята на нашата среща?
Тя развеселено го прегърна:
— Глупчо мили, глътни го, глътни го! Искам да те нацелувам.
— И после да забравя, така ли?
— Ама не бе, това е против вирусите, които ще ти предам. Да не те разболея. Хайде, че нямам търпение!
Красотата и прегръдката й излязоха достатъчни, за да накарат един мъж от двайсетия век да се реши да глътне нещо, което можеше да е и цианкалий. А устните й едва не го събориха. После Циана извика треперливо:
— Да, аз наистина те обичам! А това е равно на елинска трагедия.
Непонятно защо признанието й го направи горчиво насмешлив:
— Хайде бе! И кога го разбра?
— Щом мога да те целувам така… — нахвърли се тя пак върху белега му.