— Добре де — задълбочи грешката си историкът. — Но как ще ми докажете…
— Компютърът ми съобщи една отдавна приключена съдба. Нима мога аз по своя прищявка да я променя — отвърна професорът намръщено. Трудно му бе да прости обидното недоверие, въпреки снизхождението, което законно си заслужаваше този човек от миналите векове. — Първото ви дете е родено още в годината на срещата ви с Циана, значи, вие сам одеве премълчахте, че жена ви очаква дете.
— Е, видяхте ли, грешка е! Аз нямам жена! — зарадва се на недоразумението историкът.
— Александър, готова ли е машината за обратен полет? Вие ще го придружите — обърна се професорът към инженера по поддържането, който се приближаваше към тях, светнал от радост. Сигурно би бил готов да откара неканения им гост и на другия край на Вселената.
— Наистина ли е така? — попита студентката професора си.
— Циана, нима и ти се съмняващ в мен? След като той замине, ще ти издействувам да провериш сама…
— Но как е възможно един историк да лъже! — възмути се бъдещата историчка.
— Ама не лъжа, повярвайте ми — извика древният й колега. — И няма да мръдна оттук, докато нещата не се изяснят! Точно ли проверихте името? И с какво толкова съм известен?
Професорът стисна враждебно устни, сви враждебно вежди, но историкът повтори заплахата си, че не ще тръгне, докато…
— Писател. Известен писател-фантаст.
— Какво? Аз? — прихна в облекчителен смях гъбарят историк.
— Няма друго име в компютъра. И всичко останало съвпада.
— Ама вие чувате ли се какво говорите!
— Знам, в твоето време много се е лъгало — избухна момичето в плач. — Но защо мен, защо тъкмо мен! Трябва да го заличите от паметта ми, веднага! Един историк да стане фантаст, о, Афродита!…
И студентката побягна към институтското метро, сякаш бягаше от най-страшното престъпление.
Историкът също така древно драматично простря ръце към нея, но професорът му препречи пътя:
— Влезте, моля ви, в машината! И без това прекалено дълго останахте тук. Възможно е да стане още по-голяма бъркотия с времето. И както се разбрахме, в неделя не излизайте сред природата. Най-добре стойте си у дома при съпругата.
— Ама аз наистина нямам! Повярвайте ми! — почти изплака историкът, обаче професорът и асистентът образуваха пред него стена с гърдите си и дружно го запобутваха към машината.
Инженерът пръв скочи в нея и оттам го издърпа при себе си.
— Кажете на Циана…
Люкът се затвори така, че едва не отряза носа му, но пък отряза онова последното, което историкът от миналото искаше да съобщи на историчката от бъдещето.
Инженерът по поддържането, когото той също помоли из пътя да й го предаде, отказа. Той гледаше към бясно въртящия се цифров брояч на годините.
— Циана вече не знае нищо за вас. Всички подобни грешки при темпоралните полети се заличават в паметта на участниците.
— Това не го разбирам… — промълви съкрушено ясторикът.
— Не е и нужно — отвърна инженерът и му проговори отново чак когато почти го изхвърли от люка край реката, колкото да му напомни да не идва вече никога тук.
Не само гъбите, целият му багаж липсваше! Но преди да напсува неизвестния крадец, гъбарят историк си спомни думите на оня невероятен професор по още по-невероятните темпорални полети и бързо погледна ръчния си часовник. Датникът наистина сочеше четвъртъка преди неделята, в която бе набрал същите тези гъби. Ако трябваше да се вярва на часовника, и еднодневката му, и старият шлифер си кротуваха сега в дрешника на гарсониерата, за която отиваше половината от заплатата му.
Ако са наистина там, ще полудея, рече си той, но не полудя, въпреки че те наистина се оказаха в дрешника. Попречи му телефонът, който тъкмо тогава иззвъня — да му докаже навярно, че бъркотията е прекалено голяма, за да може човек да се отърве от нея с обикновено полудяване.
— Хей, какво става с теб — изписка в ухото му секретарката на института. — Защо не дойде на съвета?
— Предполагам, че нищо важно не съм…
— Нещо важно, нещо за теб много, много важно! — прекъсна го тя с превъзбудена веселост.
— Какво е?
— Толкова е важно, че се казва само на ухото!
— Ухото ми е на слушалката — отвърна той с досада, защото никак не му беше сега до нея и нейните закачливости.
— Не така, ще дойда след малко — каза тя. — Чао!
И затвори, преди той да успее да й каже, че и до любов не му е сега.
Просна се на кушетката и се опита да подреди всичко онова, което бе му се случило, а то все не се поместваше в разумен ред. Излизаше, че не само брането на гъбите още не се е състояло, че и срещата с Циана не се е състояла, и нищо от онова, което той бе преживял между днешния четвъртък и неделята! Не, такава бъркотия е невъзможна! Но ако се е състояло, нали трябва да го помни! Какво например прави в петъка? А в съботата? …