Началникът на стражата се позасмя в сладостно предчувствие:
— Ти май си съвсем нова!
— Амиии… нова съм — призна си младата историчка.
— Е, и за данъка ще се споразумеем! Като се установиш, като си спечелиш клиентела… Аз ще ти помогна да вържеш двама-трима от големите богаташи, ама за да мога да те препоръчам, ще трябва и ти да се постараеш, нали.
— Ще се постарая — обеща му Циана, без да й е достатъчно ясно в какво трябва да се старае, но главното бе сега да се отърве от досадника, който й предлагаше някакво гадно съдружие.
Мисията й беше кратка и конкретна: среща с Праксител, в която да узнае от кого са няколко известни скулптури от тази епоха, за чието авторство историци и изкуствоведи вече векове спореха. Едва с машината на времето се удаваше възможност да бъде прекратен най-после този спор.
— Желая ти успехи и скоро ще чуеш за мен, слънцелика — рече й благосклонно началникът на стражата, а подире й въздъхна: — Загадъчна жена! Всичко по нея скъпо — и огърлицата, и фибите в косата й, и за данъка веднага се бръкна, и благовонията й — ум да ти зайде! Дали не е наистина някоя изпаднала принцеса, решила да става свободна жена? Хитонът й сигурно е от Милет, само там правят такива фини тъкани. Като прочутата Аспазия, а? И тя някога така дошла, и никой не научил произхода й, а пари имала да отвори цяло училище за момичета…
Той обаче си спомни още, че Аспазия е била най-напред любовница на Сократ, после пък жена на Перикъл, а тази сега отиваше у Праксител и се закани на глас пред двамата си телохранители:
— Разпасали са се тия философчета и художничета, да, да, така разбират те демокрацията, да правят каквото си щат! Ама… — той се оригна, защото току-що бе преял със сармите с лозови листа, които жена му готвеше великолепно, и се засмя на остроумието си: — Ама ще им свием ние сармите!
Така той, без да го съзнава, пръв назова по името на вкусното гръцко ястие един държавнически метод, който тепърва щеше да се утвърждава в идните векове. Но в онова младо и прекрасно време много неща все още ставаха за първи път.
Свое първо прозрение направи и Циана след срещата си с градската стража: в елинския свят красотата наистина представляваше голяма сила, но не биваше да се разчита само на нея. Ето защо, когато прочете на горния праг на портала, над красивия фриз надписа „калос кай агатос“, тя вече бе скептично настроена. Бъди прекрасен и доблестен, красотата е добро и доброто е красиво — този лозунг на всенародното възпитание, което Перикъл бе подхванал още преди сто години, бе дал добри резултати в архитектурата и в изкуствата, хетерите също се ръководеха от него в любовното си майсторство, но такива като тоя началник на стражата не изглеждаха нито прекрасни, нито доблестни. А и у тримата мъже, седнали в прохладата на мраморната беседка насред двора, не се съзираше засега нищо привлекателно.
Циана се опита да отгатне кой е Праксител, но тримата бяха еднакво рошави, обрасли до раменете с потна коса. Хламидите им, също еднакво захабени, оформяха противни дионисиевски кореми. Изобщо, прекосявайки почти целия град, включително и агората, Циана не срещна лице или фигура, които приблизително поне да бяха така хубави, както скулптурите, пръснати из двора на Праксител или в античните отдели на музеите в бъдещето. Тя вече бе изпощракала хиляди снимки със скритата в огърлицата й миникамера, та да видят в нейния век истината за толкова възхваляваната древност.
— Хаире — извика тя поздрава на свободните граждани, което на български от двайсет и четвъртия век се превеждаше приблизително с „Радвай се“ или „Бъди весел“.
Тримата вдигнаха глави от някакъв папирус и не се зарадваха, а най-възрастният изръмжа:
— Ей, няма мира от тия курви!
Той употреби дума, която Циана не разбра, но тонът й твърдо я определяше към неприличните.
— Ти ли си Праксител? — запита Циана. — Не очаквах от теб такова отношение…
— За какво съм ти? — обади се най-младият от тримата, не по-малко неучтиво.
— Не ти ли трябва модел?
Скулпторът я огледа като търговец на мулета.
— Не ми трябва.
— Аз няма да ти искам пари — рече тя доста малодушно.
Какво щеше да прави, ако не я приемеше? Правото й на престой тук бе ограничено.
— А какво ще искаш тогава? Вие, доколкото знаем, вече нищичко не давате даром, сестрици наши.
Иронията му подсказваше, че или е преживял някое лично разочарование от хетерите, или пък нещо се е променило с течение на времето.
— Засега малко вода. Ида отдалеч, пък в тази горещина…
Той й направи знак да влезе, посочи й двата мяха, проснати в краката им като заклани ярета.