— Еретик ли си?
— Не, комсомолец.
Стори му се, че не го разбра, защото много смутено заопипва пафтите си.
— Слушай сега, Петьо! Аз наистина съм българка. Само че от един свят, които лежи далеч, далеч в бъдещето. От двайсет и четвърти век съм. Дойдох с една специална машина. Знаеш ли какво е машина?
— Е, чак пък толкоз! — вече се засегна Петър.
— Никой не бива да вижда тази машина, нали разбираш? Ще я обявят за дяволско изобретение. Трябва да я скрием, и то веднага!
Тя скокна и го поведе през храстите навътре в горичката. Клоните се мъчеха да повдигнат полите на сукмана й, но те бяха корави и тежки от многото сърмени гайтани. Само веднъж съблазнително се оголи един шарен чорап и чак влудяващо му се усмихна една ослепително бяла подколенна гънка. Дано да не е някоя антидържавна работа, викаше си Петър подире й. Иначе хубавицата изглеждаше лесна, а като й направеше и услугата, нямаше накъде да мърда…
Излязоха на полянката, която се намираше наблизо и му беше позната. В средата й действително стърчеше чудновата машина. Беше лъскава като херметическата тенджера под налягане, в която за по-бързо си варяха фасула, па и на нея наприличваше по форма. Или по-скоро — на грамадно джезве.
— Какво е това?
— Машина за пътуване из времето. С нея дойдох, само с нея мога и да се върна.
Петър засъобразява къде да я скрие. В егрека се мъкнеха всякакви хора: жените на овчарите, бригадири, шефове разни… Да я закопаят, бая работа щеше да се отвори…
— Какво мислиш? — побутна го тя и май се съмняваше, че изобщо е способен да мисли.
— Сега ще я затрупам със сено, пък после ще видим. Ама ти ако имаш други дрешки, щото…
Тя веднага натисна някъде нещо и в металната стена се отвори кръгла дупка — ни врата, ни прозорец. Подрипна, напъха се с главата напред в нея и след малко изскочи с по-бедно украсен и като че ли вехт сукман в ръцете. Петър се възмути:
— Еее, ама ти какво си мислиш! Като сме на село, да не пасем трева я! — Неразбирането в очите й също бе красиво и той се трогна. — Хайде, облечи го засега, пък аз ще ти намеря някоя рокля.
А тя — сякаш от години са женени — веднага се заразсъблича. Стана му неловко и той се обърна, но, естествено, хвърляше от време на време по един поглед през рамо. Наистина не беше вярващ Петър Чобанина, но си повтори с истинско благоговение: „Боже, каква хубост ми прати, боже!“ И чак се уплаши да не му я вземат. А като се уплаши, се и ядоса:
— Я скрий тия злата и дрънкулки! — Защото тя и на вехтия сукман препасваше скъпия колан с грамадните пафти.
— Не мога без тях. Това не са само украшения, в тях са скрити специалните апарати, с които ще изучавам вашия живот.
— Ама никоя жена не ходи сега така, разбери!
Тя отпусна ръце, готова да заплаче:
— Но как е възможно нашите историци така да сбъркат!
Петър пак отстъпи.
— Добре, ще ти донеса някой шлифер да ги скриеш. Ама пък посред лято с шлифер… Някоя престилка ще потърся.
— Петьо, моля те, по-бързо! Ще дойде някой! — обезпокои се тя изведнъж.
Той й направи знак да се скрие пак сред храстите и хукна към кошарите. Натовари каручката със сено, впрегна магарето и го погна да тича. Една каручка обаче не свърши работа, наложи се още шест да докара, докато оформи около машината истинска копа.
Затисна я с няколко пръта и задъхано се полюбува на делото си. Такава хубава копа не всеки ще ти направи за същото време! Чуждоземката плесна възхитено с ръце — пак мъничко като артистка от телевизията, — извади от пазвата си везана копринена кърпичка, от ония, дето ги продават на чужденците в сувенирните магазини, и нежно избърса челото му.
— Боже, какъв майстор си! — извика тя и това отново го пообърка: уж беше от далечното бъдеще, пък и „боже“ викаше, и от правене на копи разбираше!
Трябваше обаче да отблъсне тревожните съмнения, защото сега вече му предстоеше нещо, което също не можеше всекиму да се случи. Той върна каручката, заличи грижливо следите от кражбата на сеното, обръсна се, изми се чак до кръста, натуря в голямата торба най-хубавото, което намери из долапите: прясно сирене, суджук, кутия локум с ядки. Взе и едно котлениче с мътеница, натрупа през рамо черджета и одеяла.
— Виж какво — рече й той, като се върна отново целият изпотен и гледаше към гората, защото никак не умееше да се преструва. — Тая нощ трябва да останем тука. Там ще дойдат другите овчари, пък ти с тия дрехи…
Искаше да я изпита, бе готов и за отказа й, тя обаче пак се възторгна като дете:
— Чудесно! Никога не съм спала на открито!…
Застлаха чергите в края на горичката, откъдето той можеше да наглежда и стадото, и посоката към кошарите, а щом се отпуснаха един до друг, тя веднага се сгуши на рамото му.