— Царска съм. И ти заповядвам веднага да си вървиш! Казахме ти: Разправяй колкото си щеш, че си убил Минотавъра, ние ще мълчим.
Той измърмори виновно и умолително:
— Е, щом е така… Нека да си взема поне меча, а?
— Вземай го и се омитай! — разгневи ме сега пък прекалено недостойния му за един герой вид, та старецът се опита да ме възпре:
— Не мой така, дъще! Нека си ме убие, иначе критяни после ще ме оставят да умра от глад. Убий ме, Тезейчо, а нея отведи със себе си, все едно че си я освободил от Минотавъра.
Взел меча си в ръка, Тезей се опитваше пак да стане храбър, а и думите на Минотавъра го насърчиха. Рече полунаперено:
— Може. Виж, така може. Пък ако речеш да се ожениш за мен… На кой цар, каза, че си дъщеря?
Никакъв цар не бях споменавала, разбира се, та отново кипнах:
— Нали ти казах да изчезваш! Чакай ме на входа, там ще се разберем!
Но може ли истинският герой да си тръгне, без да е пролял кръв и да се е оженил за царска дъщеря? Стои като дърво и вика:
— А стареца?
— Стареца го остави на мен! — пристъпих аз толкова близо, че да не може да замахне с меча. Бях и цяла глава по-висока от него. Изръмжах му свирепо, както се прави в древната японска самоотбрана, която също сме учили. — Хайде, по нишката, по нишката, та вън!
И го изблъсках към стълбището. Стана ми дори весело, като си спомних, че един ден „нишката на Ариадна“ щеше да стане нарицателна. Минотавърът обаче ми изплака:
— Ех, дъще, храбра, храбра и божествена! Защо обърка така работата? Какво ще правя аз, къде да се дяна? Аз дори дом си нямам, а тука ще ми плъзнат всякакви злосторници, като научат и номера с конеца…
Чак сега осъзнах и аз, че лошо съм се намесила в хода на историята — нещо, което ни е абсолютно забранено. Но можех ли да позволя да убият пред очите ми тоя мил старец? Рекох му виновно, без да се съобразя с епохата:
— Амиии… защо не станеш например екскурзовод, бай Минчо? — А понеже той естествено не разбра предложението ми, обясних: — Нали сам каза, че хората щели да почнат да идват? Е, ти ще ги развеждаш из Лабиринта срещу малко заплащане, ще им разправяш страшни истории за Минотавъра, нали уж си му бил слуга. И битката му с Тезей можеш да описваш, какъвто си сладкодумен… Ще му кажа да ти определи заплата. Той ще стане цар на Атина и е длъжен, щом ще му възпяват подвизите. Така хем ще се забавляваш, хем и прехраната си ще изкарваш.
Старият Минотавър се позамисли.
— Как я нарече тая служба?
— Екскурзовод — отвърнах му и също се замислих. Не исках ли прекалено много от него — да пее срещу себе си? Но в ония времена, дето и ти ги описваш в историята си, колега, човек какво ли не е правил за хляба, певците също. Почти бях готова да оттегля унизителното си предложение, когато старият Минотавър въздъхна примирено.
— Мъчна е за запомняне тая дума, ще трябва да й измисля някоя нашенска. Нали няма да забравиш да кажеш на Тезей за заплатата? Щото, ако разчита човек на критяни, спукана му е работата. Те само на боговете и на чудовищата дават по нещичко.
Хем си отдъхнах с облекчение, хем ми беше обидно заради него. Побързах да си тръгна, рекох:
— Ще му кажа, бай Минчо. Остани си със здраве?
— Ама не го бий много, храбро момче е, виж го как дойде чак дотука! — помоли ме той и аз взех това за великодушие, трогнах се, рекох му: „Голям човек си ти, бай Минотавре“, и го целунах там, дето според легендата би трябвало да стърчат рогата му.
После обаче си помислих, че никак няма да му е леко да възпява подвизите на герой, когото една жена е пердашила пред очите му, сигурно затова така настоятелно ме помоли, и още веднъж ме налегнаха угризенията заради моето вмешателство в историята. Утеши ме единствено споменът, че щом песните за подвизите на Тезей са стигнали чак до двайсет и четвъртия век, Минотавърът си е свършил добре работата и всичко значи е наред. Но все пак реших да не правя други пакости в критската история. Затова и на Тезей, който се надигна насреща ми в сянката на външния зид с верноподаническите думи „Чакам те, царкиньо“, не казах нищо повече освен: