— Слушай, да не си посмял да закачаш стареца, че ще ти скъсам ушите!
Митичният герой така се уплаши от непознатото в античния свят наказание — скъсване на ушите, — че побърза да ме увери:
— Няма, няма, царкиньо! Каквото ти наредиш, това ще бъде.
А аз по-късно се питах, дали тая ми закана и няколкото шамарчета не са изиграли и по-голяма роля в историята, защото, когато става цар на Атина, Тезей не става тиранин. След смъртта му атиняни са го боготворили като основател на демокрацията.
Това послушно обещание бе последното, което чух от него. Бързо и изненадващо пръснах в носа му мъничка доза от газовото пистолетче и той веднага се пльосна по гръб. То колко ли му и трябва на един такъв герой! После го завлякох в сянката на зида, чиито останки и днес ни възхищават, за да не слънчаса тая славна легенда от великата Минопска ера на критско-микенската култура.
— Ето така стои въпросът с истините, колега — добави Циана, завършила своя разказ. — Вие имате в себе си една истина за Минотавъра, аз — друга, а и двете са само части от оная обща истина за човека. която все още търсим. Вярно е, събраното от вас за него е съвършено вярно. Такъв е човекът: и жесток, и алчен до обезумяване в своята устременост нанякъде, а най-вече страхлив. И той го знае. Но защо той е такъв, вие не сте се запитали, докато човекът от хиляди години си задава този въпрос. А е трябвало, колега, трябвало е да се запитате поне защо например той е създал вас, компютрите. В своя биологически егоцентризъм човекът може би не го е съзнавал, когато е изобретявал първите роботи и компютри, но той е мечтаел за едно същество, което да не е егоист като него, да е обективно и безстрашно в своите съждения. Човекът винаги се е стремил към такъв идеал, а когато се убеждава, че сам не ще го постигне, създава си от метал и енергия компютъра, за да си има един по-добър другар в своя път. И ето, с тези свои истории вие отново се проявявате такъв, какъвто сте му потребен — като негов справедлив и безстрашен съдник. Обичайте го и занапред така, мили колега, помагайте му, защото човекът е много самотен във Вселената и няма кой да го изведе от лабиринта, който си е иззидал в тази безкрайна самота.
— Колега Циана, вие сте сладур — каза компютърът отвъд стената, която човекът бе поставил между него и себе си.
Младата историчка се усмихна още по-тъжно отпреди, защото не беше сигурна дали бе му говорила истината, или, за да го оправдае, си е съчинила една нова легенда. Подведена от въображението си, тя бе забравила и суховатия рационален език за общуване с компютрите, та не знаеше още дали да се бои, или да се радва, ако думите й са отишли напразно. Но щом му поиска чрез шифъра информация за изследванията, компютърът веднага изсипа в шепата й нова микрозаписна шпулка.
На изолирания от останалия свят малък астероид се извършваха експерименти с времето. Бяха разработили датиращата от края на двайсетия век и векове непотвърдена хипотеза на Козирьов, според която времето имало маса и посока на движение, подлежащи на измерване. То се съдържало в самите материални тела, като изтичало само при взаимодействията им, тоест при всеки процес. На тази основа тукашните учени бяха създали нещо невъобразимо със своите последици: акумулатори, чрез които човекът да си възвръща изтеклото от него време. Оказа се, че загадъчното часовниче-дъвка било такава индивидуална батерийка, самата тя зареждана в големите акумулатори.
Засега експериментите се намираха в напреднал технически и физиологически стадий, та лимонооката сексоложка съвсем не пребиваваше тук, за да лекува комплекси, а да изследва какво ще стане и с либидото на човека, когато той непрекъснато се презарежда с време. Нататък обаче се проточваше дълга върволица от заплашителни социални, нравствени и философски проблеми, с чието разрешаване навярно щяха да се занимават и следващите векове.
Е, да, потрепера зиморничаво момичето, което толкова обичаше да лудува из вековете, ето го отново извечния страх на човека! Сега вече най-дълбокият от всичките му страхове! Нали не случайно древните са обявили за най-жесток от всички свои богове Хроноса, бога на времето, и са го изобразявали как изяжда собствените си деца. Ето я и не по-малко ненаситната лакомия на неговите рожби: чорба от метеорити, комети фламбе, черни дупки с галактически пълнеж, часовници-дъвки… Добър ти апетит, човече, който си зинал да погълнеш Вселената! Но няма ли преди това да изядеш себе си?