Удължаването на живота по такъв начин засега си оставаше субективно по отношение на единното астрономическо време. Не се знаеше още и каква крайна доза презареждане ще понася човекът, и дали на практика организмът му няма да изгаря по-бързо в двупосочния поток на времето?
Усещането за притежание на неограничавано време наистина даваше спокойствие, радост, самочувствие — в това Циана бе се убедила, — но не дебнеше ли опасността часовничето да се превърне в опиат, който трайно да променя психиката в непредвидима посока? И ако се наложеше по здравословни или социални причини да бъде ограничавана неговата употреба, нямаше ли то да възроди една широка престъпност? Да се купува, заема, залага на хазарт, може би и да се краде — за да се потвърдя окончателно древната максима, че времето било пари? Изобщо щеше ли наистина човекът да стане по-добър, ако престанеше да се бои от него? През първите години, когато индустрията още не ще е доставила достатъчно акумулатори, в днешното спокойно, демократично общество положително щяха да настъпят сериозни сътресения на базата на ново, макар и временно неравенство, защото… колцина ще се съгласят да чакат реда си, когато става дума за продължителността на собствения им живот? Но невъобразимо по-страшни щяха да бъдат промените, ако в крайна сметка се окажеше, че по този начин времето напълно се субективизира и се загубва единното усещане за неговия ход, което регулира живота на човешката общност.
Въпреки добрата си новина, Циана отиде на събирането на пета секция силно потисната. Мислеше си за компютъра и за неговото участие в тези страховити експерименти. През цялата своя история човекът бе си измислял, общо взето, все удобни богове — уж страшни, уж неумолими, но да не му пречат да си трупа каквито си ще грехове. Нима наистина сега си е създал един могъщ съдник с реална власт, който ще съумее да го държи в правия път? И за бог ли щеше да го провъзгласи, или, уплашен, ще побърза да го обяви за сатана?
Затова, когато я запитаха под формата на шеговита закачка докъде е стигнал флиртът й с него, тя отвърна кратко: „Той прекрати стачката си.“ И помоли да извикат координатора и ръководителите на останалите секции, за да направи съобщението си.
— Първият ми извод е, че трябва да се отнасяте към компютъра с особено уважение — заяви им тя доста назидателно, защото, като гледаше купчината развеселени мъже и жени около себе си, бе й се сторило, че не съзнават истински своята отговорност пред бъдещето.
— Та ние си го уважаваме, закъде сме без него! — хорово се обадиха учените.
— Да, но като нужна ви вещ — възрази Циана. — А той е гениален ваш колега и приятел, в чиито мнения сте длъжни да се вслушвате. Второто ми заключение е, че съставените от него исторически трудове трябва веднага да се предадат на всички информационни банки по света и да бъдат публикувани. Той не постави такова условие, но аз смятам, че е извънредно полезно човечеството да се види през неговите очи. И третото, което искам да ви кажа, е: длъжни сме да го приемем като исторически акт в нашето развитие, че при вас се е родил и самообучил нов тип компютър. Той е усвоил системата от нравствени норми на човека и вече е способен сам да ни предупреждава, когато ги нарушаваме или неосъзнато вървим против себе си. И аз много се надявам, че той няма да ви позволи да бъдете неразумни в своите по-нататъшни експерименти. А сега можете да го проверите — завърши младата хрононавтка, която сама неведнъж бе си играла лекомислено с това загадъчно и плашещо нещо, времето.
Каза го и изтръпна. Ами ако компютърът пак им откажеше услугите си, ако не оправдаеше надеждата й в този нов тип взаимоотношение с хората? Та нали той нищо не бе й обещавал! И съвсем примря, когато дузината чифта ръце в надпревара заизмъкваха джобните си компютърчета, за да отправят чрез тях някакви запитвания. Но зазиданият в скалите на астероида, верен на човека и вече загрижен за него колосален оптико-позитронен мозък не даде никому предимство, мигом отговори на всички едновременно…
Какво стана после на астероида „Габрово“ ли? Понеже нашата влюбена в древността героиня много обичаше старите народни приказки, ще го обобщим в стила на техния неизменно щастлив завършек: Три дни ядоха, пиха и се веселиха. И аз бях там, и аз се веселих, и ядох мекици от междузвезден прах. Ако не вярвате, качете се на машината на времето и идете да видите. Компютърът положително ще ви посрещне с думите: „Как си бе, сладур?“