ВРЕМЕТО И ЛЮБОВТА
Циана много скоро забеляза, че когато до шофьора седеше жена, колата, на която махаше, дори увеличаваше скоростта си, та започна да избира колите. Понякога обаче, ако шофьорът бе сам, той намаляваше, намаляваше, оглеждаше я и аха да спре, форсираше мотора с особено изражение на лицето — нещо средно между разочарование и съжаление. Боже мой, казваше си подир празните коли тя, толкова ли са безсърдечни хората в тази моя родина! И още много пъти упражняваше това „боже мой“, защото бе прочела, че то било едно от най-честите възклицания, макар повечето хора да не били вече религиозни. Странното противоречие хем да не вярваш в бога, хем да го призоваваш на помощ не я смути особено. Тя знаеше, че в двайсетия век много неща ще я смущават — не го познаваше, а не си и даде достатъчно време да го изучи. Дори не бе сигурна и в надеждността на източниците, по които бе се готвила, защото трябваше да се подготвя тайно от специалистите.
От време на време пъхаше в устата си по за няколко минути часовничето-дъвка, подарено й на астероида „Габрово“, за да я включат в тамошния експеримент, но го дъвчеше по-скоро за да се стопли. Вятърът минаваше в бръснещ полет над автострадата и сякаш се забавляваше да се върти около незащитените й от прекалено късата поличка бедра.
Наистина е изненадващо и е смущаващо изведнъж да открием младата историчка насред нашето време край пътя за София. Та нали вековете, от двайсетия включително, по ред научни и морални съображения бяха строго забранени за посещения от бъдещето? А и нейните предишни съприкосновения с този век бяха заличени от паметта й? Но ето че едно от тях отново бе изплувало у нея, и то с влудяваща сила!
Когато апаратът изтласка дълбоко в мазетата на нейното мозъче приключенията й с древния елински ваятел Праксител, кой знае как на негово място постепенно се занадига потиснатият по-рано спомен за историка от двайсетия век.
Такова странно нещо е тая мека и уж лесно уязвима топка, човешкият мозък. Натиснеш го от едната страна, той се надигне от другата. Смачкаш нещо в единия му край, в другия се пръкне пък нещо друго. От това явление в наше време доста се боят политиците, а социолозите продължават да го изучават старателно. И макар след толкова века учените да познаваха мозъка много по-добре от нас, той пак ги изненадваше понякога, изравяйки от глъбините си някоя и друга загадка, с която да натрие любопитните им носове.
Щом се върна от „Габрово“, Циана увисна на врата на своя професор. Чувствувала се безкрайно самотна, вероятно такава си се е родила — непригодна за своето време… Той, професорът, не знаел какво е да си историк, все към миналото те влече, не към астероидите. Един-единствен човек и бил близък на този свят, а той — сега чак го осъзнала — се намирал в двайсетия век; нека го зърне макар за ден-два и така нататък, както убедително с нежни думи и сълзи умее едно младо момиче да размекне сърцето на своя стар професор.
Тя бе пристигнала, изпреварена от възторжени благодарности и грамоти за изключителни научни заслуги заради компютърната история, та професорът не можа да й откаже и лично я стовари с най-модерния хронолет недалеч от София. Надяваше се, една разходка из толкова мечтаното от нея минало по-издълбоко от психологическите лаборатории да излекува романтичната болка на бившата му студентка.
Пътуването на автостоп е сред малкото романтични изяви на загрубелия двайсети век, стига да си достатъчно издръжлив да престоиш час-два край шосето. За момичета като Циана това време значително се съкращаваше и един математик лесно би могъл да изчисли пропорцията: дължина на престоя — дължина на полата. Но за беда в този час на деня повечето коли или бяха препълнени, или в тях седяха жени, които сръгваха мъжа до себе си, както това е правено в ранните десетилетия на века с работния добитък. Вятърът обаче, който също се интересуваше от нейната къса поличка, продължаваше настойчиво да вдига и ръката й, така че въпреки измамната представа за продължителността на нейните усилия, създадена и от студа и многото автомобили, Циана все пак не стоя повече от петнайсетина минути.
Малка, кално-бяла кола пъргаво се изхлузи от общия поток и гостоприемно отвори вратата си, но в същия миг връз нея връхлетя огромен товарен автомобил. Нещо ужасно изпуфтя, запищя и се затресе. Циана стисна клепачи, а когато ги отвори, видя, че товарният автомобил само бе допрял тъпото задниче на кално-бялата количка и вече отстъпваше разкаяно. Собственикът на малката кола обаче, макар и убедил се, че няма дори драскотина по нея, размахваше юмруци към високата кабина на товарния автомобил и бълваше думи, които на Циана се сториха неприлични. Изучавайки езика на двайсетия век, тя естествено бе се запознала и с някои от неговите неприличности.